— Журналистите разкараха ли се?
— Да. Пет минути след като замина, мястото опустя.
— Сигурен ли си, че нямаш нищо против да го задържиш?
— Абсолютно. Сондра и Кеш са навити. — Сондра е жената на Уили, а Кеш е кучето му, мелез между лабрадор и още нещо, който с Уили намерихме на улицата.
— Добре. Дръж ме в течение, ако се случи нещо необичайно.
— Каквото и да се случи, ще се погрижа. — Уили е израснал в един от най-опасните квартали на Патерсън и може доста добре да се грижи за себе си. Има черен пояс по карате, макар че това не помага срещу въоръжен противник, освен ако куршумът не улучи пояса.
Измъкването на Майло бе забавно и удовлетворяващо. Сега идваше ред на трудната част. Трябваше да кажа на Били, че не е чак такъв късметлия.
Ем гледаше как Уили Милър и Майло напускат приюта през задната врата. Видя как Уили качва Майло на задната седалка на колата си, след което се оглежда, за да се увери, че не го следят. Ем се беше скрил добре и не се притесняваше, че може да бъде забелязан.
Беше достатъчно умен, за да се сети, че адвокатът ще опита да направи лъжлив ход. Именно затова беше заел позиция отзад. Не искаше да рискува, затова прати хора да покрият главния изход и да проследят адвоката, но се оказа прав, че всичко това е постановка.
Заповедта на Ландън да не предприема други действия, освен да следи кучето, му се струваше погрешна. Можеше да убие псето още сега. Или да убие Уили Милър и да отмъкне кучето.
Не беше доволен, че Ландън пое изцяло контрола в свои ръце. Подобни операции често бяха от военно естество, извън компетентността на Ландън. Засега обаче не му беше работа да възразява.
Последва колата на Уили от разстояние. Както винаги, беше свършил подготвителната работа и знаеше, че Уили е партньор на Карпентър в приюта за животни. Знаеше също къде живее Уили, както и къде се намира приютът. Нямаше съмнение, че кучето ще се окаже на едно от двете места.
След като Уили излезе на шосе 46, Ем разбра, че той ще отведе кучето в дома си в Монклер. Това не го изненада; знаеше, че имотът е уединен и ограден, идеално място да скрият Майло.
Знаеше също, че няма да е трудно да се добере до Майло, когато пожелае. Веднага щом Ландън наредеше (а се надяваше това да стане скоро), той щеше да направи каквото трябва.
Извади телефона си и се обади на Ландън на номера, на който той винаги отговаряше.
— Слушам — каза Ландън.
— Кучето беше изведено от приюта и в момента го следя.
— У адвоката ли е?
— Не.
— Има ли причини да се тревожа? — попита Ландън.
— Никакви.
— Добре.
Връзката прекъсна. Ландън затвори, без да каже „дочуване“. Ем не се засегна. Плащаха му достатъчно.
— Няма да има сделка. — По принцип съм прям с клиентите си. Това понякога е потресаващо за тях, но знам, че после ще са ми благодарни. Смятам, че няма нищо по-лошо за един затворник от напразната надежда.
Дори да намери вестта за разстройваща, Били се представи добре.
— Това думи на прокурора ли са? — попита той. В тона му се долавяше леко любопитство, сякаш му бях казал, че „Метс“ са спечелили два мача в един ден.
Кимнах.
— Да, но той твърди, че е говорил с всички, които имат отношение по делото, в това число и с федералните. Никой не го е натиснал да се съгласи на сделка.
— Тогава какво правим? — попита той. Пак нямаше паника и възражения, само желание да се съсредоточим върху онова, което трябва да се направи. Не можеш да искаш нещо повече от клиент в подобно положение.
— Отиваме на процес и убеждаваме заседателите да приемат нашата версия. Веднага щом разполагаме с такава.
— Имаш предвид друга, а не че съм невинен, така ли?
— Това е ясно. Иска ми се обаче да кажа на журито кой друг може да е извършил убийството. Ако А е единственият им избор, имат навика да избират А. Трябва да им дадем Б, а може би и В.
— Видях човека, който го направи — каза той. — Беше тъмно, но може би ще успея да го идентифицирам. Беше към метър деветдесет и пет. Когато го изритах в топките, едва не пропуснах, защото не прецених височината.
— Това може да се окаже полезно, но първо трябва да го открием.
— След случилото се настана голяма суматоха. Двама-трима души се появиха доста бързо на местопрестъплението. Не мисля, че бяха ченгета, защото така и не ги видях отново.