— Можеш ли да ги разпознаеш? — попитах аз.
— Няма начин. Запомних обаче номера на колата на стрелеца.
Това откровение, макар определено да бе добре дошло, ме подразни, защото не беше направено по-рано.
— Кога смяташе да ми съобщиш това?
— Сега — отвърна той и после замаза нещата: — Вече нищо няма да премълчавам.
— Има ли друго? — попитах.
— Може би. Доста мислих за онази нощ. Когато Ърскин извади плика, убиецът посегна към вътрешния си джоб за пистолета. Ето така.
Показа ми движението.
— И какво?
— Ами това не е обичайното място, на което човек държи пистолет, така че вероятно идеята е била да заблуди Ърскин.
— И май е успял — отбелязах аз.
Били поклати глава.
— Мисля, че имаше нещо повече. Ърскин беше печен тип. Щеше да реагира, ако си мислеше, че има и най-малка опасност. Посягането към вътрешния джоб би трябвало да означава опасност, освен ако Ърскин не е смятал, че онзи ще извади нещо друго.
— Например плик като неговия, така ли?
— Именно — кимна Били. — Мисля, че е очаквал размяна.
— Изнудване — казах аз. Далеч не беше сигурно, но все пак беше възможност. Напълно възможно бе и Ърскин да е очаквал да му бъде платено за онова, което е било в плика.
— Имаш ли следователи? — попита Били.
Кимнах.
— Имам, но трябва да измисля в каква посока да ги изпратя. Какви са шансовете Майло да ме отведе до плика?
— Никакви. Беше доста уплашен от стрелбата. Вероятно аз ще мога да го накарам да ме отведе до него, но се съмнявам, че ще го направи за теб. Първо трябва да спечелиш доверието му, а това отнема време.
— Възможно ли е да е бил толкова уплашен, че просто да го е изпуснал някъде?
Той поклати глава.
— Не мисля. Майло знае, че нещата, които го карам да отмъква, са важни. Не би си позволил подобна небрежност.
И без това не бях особено сигурен, че ще мога да увещая Майло да намери плика, така че не бях изненадан от думите на Били.
— Можем да минем и без плика, стига да научим какво е имало в него.
— Защо? — попита той.
— Защото има голяма вероятност Ърскин да е убит заради него. Ако знаем какво е било толкова важно за някого, ще бъде много по-лесно да установим кой е този някой.
Поиграхме си с идеята още известно време и поръчах на Били да запише всичко, което знае за Ърскин.
— Дори да е просто слух, запиши го и ми го кажи.
Той кимна.
— Добре, ще се заема веднага. Как е Майло?
— Много добре и на сигурно място.
— Благодаря ти. Чувствах се ужасно, че го поставих в такова положение.
Всеки път, когато казваше нещо такова, започвах да го харесвам малко повече и да съжалявам, че съм го приел за клиент.
— Сега трябва да се тревожиш най-вече за себе си.
— Значи ще го направиш? — попита той.
Кимнах.
— Да. Ще го направя, стига още да ме искаш.
— Абсолютно, но трябва да поговорим за хонорара ти. Проблемът е, че какъвто и да е той, не мога да го платя.
Свих рамене.
— В такъв случай с Майло ще трябва да се върнете към кражбите.
— Нищо против — разсмя се той.
Тръгнах си, като размишлявах за дългия работен ден. Не изпитвах прословутото удовлетворение от него, защото мразя дългите работни дни. Мразя и късите работни дни, но не чак толкова много.
Всъщност денят не беше лош, особено предвид измъкването на Майло. Болно ми бе да го призная дори пред себе си, но Лори беше права, че трябва от време на време да си размърдам задника и да се ангажирам с работа, за да бъда във форма.
Надявах се да е права, защото едно дело за убийство изисква дълги и много напрегнати работни дни.
И няма нищо, ама абсолютно нищо по-лошо от загубата.
Подобно на футболните мачове, съдебните процеси се печелят от отбори, а не от индивиди. Адвокатите, следователите, свидетелите, експертите и клиентът са неразривна част от процеса и трябва да работят гладко заедно. Това е много по-трудно, отколкото изглежда на пръв поглед.
Всъщност работата в екип е едно от многото присъщи предимства, с което разполага обвинението. Едни и същи хора, на които им плаща правителството, работят заедно по много случаи през цялата година. Обикновено между юристи, полицаи, съдебни лекари и експерти има значителна близост и не им се налага да губят време в опити да създадат сплотен екип.