Шофьорът спря на ъгъла и слезе, като остави вратата отворена. Направи няколко крачки към бара и спря да изчака другия. Беше висок, може би към метър и деветдесет и пет. Били се приближи и спря почти до Майло, на десетина метра от шофьора.
Мъжете не се поздравиха, не си стиснаха и ръцете. Постояха заедно две-три минути, но Били не ги чу да разговарят.
Мъжът от бара понечи да извади онова, което криеше под сакото си, и Били се приближи, като се взираше да види какво е. Дори в тъмното ясно различи дебелия плик. Мъжът го подаде на шофьора.
Били даде знак на Майло и кучето реагира моментално. Хвърли се към двамата точно когато шофьорът вадеше нещо от собствения си джоб. Отблясъкът хвърли Били в паника — пистолет.
Самият той никога не носеше оръжие — така потенциалното обвинение в кражба можеше да се превърне във въоръжен грабеж. Затича се към мъжете с цялата скорост, на която беше способен с изкуствения си крак.
— Ърскин!
Междувременно Майло вече скачаше да грабне плика от ръцете на шофьора. Точно преди да го стигне, мъжът от бара уплашено отстъпи назад. В следващия миг проехтя изстрел и мъжът политна назад от силата на куршума.
Със съвършено преценен скок Майло захапа плика и продължи надолу по улицата. Убиецът беше потресен и му трябваха няколко секунди, за да се окопити и да насочи оръжието към кучето.
В този миг Били сграбчи пистолета, който изгърмя, но куршумът не улучи целта си. Шофьорът се помъчи да освободи оръжието, но Били се наложи безапелационно с добре насочено коляно в слабините му.
Мъжът изпъшка от болка и тръгна с олюляване към колата. Били се зачуди дали да не го последва, но предпочете да хвърли бърз поглед към номера, след което се опита да помогне на простреляния.
Остави пистолета на земята и докосна врата на мъжа с надеждата да открие пулс, но такъв нямаше. Изведнъж трима души се появиха отнякъде и отцепиха района. Били неведнъж беше пристигал пръв на местопрестъплението и знаеше със сигурност, че не са нито градски, нито щатски ченгета. Но нямаше представа какви са.
Междувременно започна да се събира тълпа.
— Някой да се обади на деветстотин и единайсет! По-бързо! Извикайте линейка! — извика Били, въпреки че от значителния си опит с простреляни жертви добре знаеше, че все още не са изобретени линейки, способни да помогнат на този тип.
Няколко минути по-късно пристигнаха полицейски коли и линейки, а мъжете, които се бяха появили първи, сякаш се стопиха във въздуха. Това даде на Били време да се огледа за Майло, но кучето не се виждаше никакво.
Детектив Роджър Нейлър от отдел „Убийства“ пое командването. Той изслуша докладите на полицаите и тръгна към Били. Познаваха се от години.
— Здрасти, Били. Казаха ми, че си свидетел?
— За съжаление.
Нейлър кимна.
— Знаеш правилата. Оставаш, докато не те разпитаме, а после трябва да дадеш писмени показания.
Без да изчака отговор, Нейлър тръгна към съдебните лекари, които вече бяха започнали работа. Били забеляза, че следователите разпитват и други свидетели, най-вероятно клиенти на бара.
Мина почти час, преди Нейлър да се върне заедно с друг детектив и двама патрулни полицаи. Били се тормозеше не от чакането, а защото не знаеше къде е Майло. Без съмнение изстрелът от такова разстояние го беше уплашил.
— Няма ли да приключваме най-сетне? — попита той.
— Боя се, че нещата са малко по-сложни — отвърна Нейлър. — Ще се наложи да те разпитаме в управлението.
— Защо?
— Защото си арестуван — каза Нейлър, докато полицаите вадеха оръжията си. — Обърни се и постави ръце на стената.
— У вас ли е пръстенът?
Въпросът на свещеника ме хвана неподготвен, защото чаках частта, в която ще попита дали някой може да посочи причина бракът да не се състои. Да не би да питат подобни неща само по филмите?
Реагирах незабавно, извадих пръстена от джоба си и го подадох на Кевин. Движенията ми бяха грациозни, преднамерени и съсредоточени, но със спокойната увереност на човек, който от години вади разни неща от джоба си. Изпълнението бе невероятно.
След церемонията отидохме да вечеряме в основната зала. Имаше диджей, който пускаше музиката прекалено силно и през повечето време умоляваше гостите да излязат на дансинга.
Танците — ако не се броят бавните, естествено — ми се виждат абсолютно безсмислена работа. Не разбирам що за забавление може да намери човек в това да стои прав и да се върти като побъркан. Ако е толкова яко, дали хората пускат радиото и започват да се кълчат, когато са сами у дома? Не ми се вярва.