— Не само на кучето?
— Не само на кучето. Ще защитавам Били по обвинението в убийство.
— Това не се брои за услуга — каза той. — Не съм те молил да го правиш.
— Брои се — възразих.
— Не се брои.
— Искаш ли да започнеш сам да си купуваш бирата?
— Добре — отстъпи той. — Брои се.
— Радвам се, че изяснихме това. Значи вече има шанс да ми я върнеш.
— Не ми харесва накъде отиват нещата.
— Не е кой знае какво — успокоих го аз. — Просто искам да провериш един автомобилен номер.
— Да използвам ресурсите на града, осигурени от данъкоплатците, за да ти върша работата, така ли?
— Искаш ли приятелят ти да излезе от затвора?
— Казвай номера.
Пит каза, че ще разполага с информацията до двайсет и четири часа.
— Това ли е всичко? — попита той.
— Почти. Били казва, че стрелецът бил поне метър деветдесет и пет. Това да ти говори нещо?
— Може би трябва да арестуваме „Никс“ — отвърна той.
— Знаеш ли, че си трън в задника?
— Разбира се. Но щом проверя номера, сме квит.
— Не сме квит. Никак даже. Влагам месеци от живота си в това, а ти проверяваш само някакъв си номер.
— Добре — отстъпи той. — Но ти плащаш бирата.
Джеръми Айверсън нямаше идея, че един от партньорите му е мъртъв. С Донован Чембърс бяха престанали да поддържат връзка и бяха тръгнали по свой път след завръщането си от войната. Чембърс му беше казал, че смята да живее на Карибите, а в интерес на истината, на Джеръми изобщо не му пукаше. Бяха работили заедно; нямаше голяма вероятност да станат най-добри приятели.
Джеръми знаеше, че Ърскин е мъртъв; беше го видял по телевизията, когато говореха за онова куче. Новината не го изненада. Почти всички, които познаваше, мразеха Ърскин и изглеждаше логично някой рано или късно да му тегли куршума. Надяваше се само убийството да няма нищо общо с операцията в Ирак. Иначе последиците за него самия щяха да са страховити, макар да се бе скрил добре от света.
Почти не беше докоснал парите, освен за да си осигури някои най-основни неща — като жилище, сносни цивилни дрехи и три ловджийски карабини. Осъзнаваше, че е на емоционален кръстопът, и не знаеше в коя посока да тръгне. Но каквито и да бяха първите му стъпки, те щяха да променят живота му завинаги.
Единственото истинско решение, което беше взел след завръщането си, бе да скъса с миналото. Не беше огромна жертва; у дома в Мисула остави майка алкохоличка и бивша съпруга, която бе подала заявлението за развод, докато той беше в Ирак.
Нае една хижа на петдесет километра от Джаксън Хол, Уайоминг. Мина през градчето и остана поразен от начина, по който богатите го бяха превзели. Беше му доста забавно, когато осъзна, че стига да иска, може да си позволи да живее тук.
Не искаше.
С изключение на редките отскачания до града за храна и други продукти, Джеръми прекарваше повечето време в хижата. Имаше известен успех в бара с местните жени; парите помагаха дори за това. Нямаше обаче интерес да започва нови връзки, поне докато не се почувства готов да се изправи пред света.
Подобно на всеки друг ден, Джеръми се събуди сутринта с две възможности — да иде на лов или да остане в хижата и да гледа телевизия. По спортните програми даваха само бейзбол, а той не беше голям любител на тази игра. Повече си падаше по футбола и баскетбола. Затова взе решението, което вземаше почти всеки ден — да излезе на лов.
Струваше му се странно, че ловът му харесва толкова. Явно беше свързан със самотата. Можеше да се изгуби в него.
Беше към единайсет, когато се натъкна на другия ловец — едър, но приветлив тип, облечен с оранжев ловен екип като неговия.
— Добро утро — каза Джеръми. — Как върви?
Мъжът се ухили и вдигна торбата. Беше празна.
— Никак. Но ми стига просто да поскитам сам.
— Знам какво имате предвид. — Протегна ръка. — Казвам се Джеръми.
— Джон. Джон Бърни.
Дори Марвин Емерсън да му беше казал истинското си име, то нямаше да му говори нищо.
— Тук ли живееш, Джон?
— Не. На гости съм при приятели, на петнайсетина километра от Джаксън Хол.
— Те не ходят ли на лов?
Ем се разсмя.
— От Ню Йорк са.
Ем не попита Джеръми къде живее, тъй като вече бе претърсил хижата му. Беше открил и прибрал двайсет и пет хиляди долара в брой, което правеше сутринта доста доходоносна — почти пълна компенсация за това, че му се наложи да се домъкне в този пущинак.