Вместо това зададе на Джеръми няколко любезни въпроса за службата му в армията и спомена, че самият той също е ветеран. Искаше да се увери, че Джеръми не е от хората, които говорят за пребиваването си в Ирак и за какво е бил освободен.
Джеръми си затваряше устата по тази тема, макар че беше склонен да говори за личния си живот. След около час Ем знаеше със сигурност, че Джеръми не е разказал на никого за службата си в Ирак.
Тъкмо минаваше пладне и Ем реши, че е време да убие Джеръми. Така щеше да успее да погребе тялото, да се върне в града и да вземе последния самолет.
Беше решил да го застреля в гърба. Не от страх, макар да си даваше сметка, че като бивш войник Джеръми може да бъде достоен и опасен противник. Просто не искаше да изпита страх от неизбежната смърт. Джеръми просто си беше вършил работата.
Точно каквото правеше и той самият.
Извади пистолета. Беше със заглушител най-вече заради силата на навика. Изстрел в разгара на ловния сезон определено не би привлякъл особено внимание.
Джеръми обаче се обърна, било заради обадил се инстинкт, или случайно. Разбра какво предстои веднага щом видя оръжието. Разбра и защо.
— Не е нужно да го правиш — каза Джеръми.
— Боя се, че е.
Ем стреля три пъти, макар че Джеръми беше мъртъв още след първия изстрел.
На път към летището се обади на Ландън да докладва за успешното пътуване.
— В момента пътувам към Албакърки за номер три.
— Имате ли човек, на когото можете да разчитате? — попита Ландън.
— Разбира се. Какво ви е нужно?
Ландън беше смутен от голямото внимание на медиите към Майло, а в сутрешния вестник се съобщаваше, че Анди Карпентър ще представлява Цимерман в съда. Медийният шум беше последното, което му трябваше. Още малко и целият свят щеше да тръгне да търси кучето, а може би и плика.
— Искам кучето — каза Ландън.
— Сега ли? — попита Ем. — Помислих си, че искате да почакате.
— Приключих с чакането. Донесете ми кучето веднага.
Ако някога изгубим нашите демократични лични свободи, това ще се случи първо при предоставянето на доказателствения материал. Смятам го за едно от най-важните права на човек, обвинен в престъпление. Честно казано, в сравнение с него Миранда прилича на застаряваща танцьорка на фламенко.
Предоставянето е процес, при който обвинителят е принуден да сподели със защитата доказателствата, с които разполага и на които ще разчита по време на процеса. То премахва момента на изненада и често позволява на адвокати с ограничени средства да се подготвят както подобава за делото.
Документите, които Илай ни изпрати по делото на Цимерман, бяха доста оскъдни. Това обаче не означава, че бяха несъществени. В тях се съдържаха всички преки улики срещу Били, в това число много неприятните заключения на съдебните лекари и показанията на очевидците. Нищо чудно, че Илай нямаше желание да се съгласи на сделка; напълно основателно бе сметнал, че доказателствата са неопровержими.
Документите обаче не съдържаха допълнителна информация за Ърскин, нито някакви сведения за плика и възможното му съдържание. С това трябваше да се занимава защитата; на обвинението не му бе нужно да изкопава тези факти, за да докаже тезата си.
Макар че за обвинението не бе нужно да доказва наличието на мотив, Илай със сигурност щеше да каже на съдебните заседатели, че Били е искал да отмъсти на Ърскин, тъй като го обвинява за ужасното си осакатяване. Изобщо нямаше да отвори дума, че Ърскин е бил корумпиран или че може и други хора да имат причини да го пратят на оня свят. Това беше наша работа.
Помолих Хайк да подготви молба за информация за бомбения атентат в Ирак. Можехме да я изпратим на Министерството на отбраната, но най-вероятно щеше да им трябва цяла вечност, за да ни отговорят. Вместо да тръгваме по този път, щях да поискам съдът да издаде заповед за предоставянето на информацията.
Обадих се на Илай и го помолих да не възразява срещу придобиването на информацията. Той се съгласи, но не защото искаше да помогне, а защото знаеше, че така или иначе ще я получим. По този начин избягваше възможността да се стигне до проточване на делото. Ако не броим оправдателните присъди и неспособността на съдебните заседатели да постигнат съгласие, забавянето на делото е най-омразното нещо за един прокурор.