Всички отговаряха, че не познават Русо, а Уили се усмихваше и казваше: „Ако го срещнете, кажете му, че ще бъда в ресторанта и ще го чакам да поговорим“. Повечето хора на негово място щяха да са доста нервни, но Уили беше роден с дефектен ген за безпокойство.
След половин час разнасяне на новината той се върна в ресторанта, поръча си хамбургер с пържени картофки и зачака.
Не чака дълго. Двама мъже, един едър и друг още по-едър, влязоха в заведението и изведнъж то стана тясно. Отидоха при масата на Уили и по-дребният каза:
— Да вървим.
Уили напъха последните картофки в устата си и ги последва. Излязоха на улицата и по-дребният изостана зад Уили. Хлапетата по улицата и верандите ги зяпаха и махаха, сякаш минаваше парад.
Странното трио измина три пресечки и се озова пред къща, която не изглеждаше по-скъпа или по-впечатляваща от останалите. По-едрият от мъжете изкачи стъпалата и отвори вратата, без да чука, след което направи знак да го последват.
Някъде отгоре се чуваше включен телевизор. Отведоха Уили в едно помещение, където Джоузеф Русо играеше билярд с някакъв друг мъж. Уили остана поразен колко килограми е натрупал Русо, след като бе спрял затворническата диета. По онова време беше около седемдесет килограма, което изглеждаше подходящо за неговите метър и седемдесет и пет. Сега сигурно тежеше повече от деветдесет.
Русо вдигна глава, видя Уили и на лицето му цъфна широка усмивка.
— Мой човек — каза той, остави щеката и сграбчи Уили в мечешка прегръдка. — Как я караш?
— Бивам — отвърна Уили. — Всичко е точно.
Изведнъж осъзна, че са сами — другите сякаш се бяха изпарили. Искаше му се да започне направо, но Русо настоя да пият бира и да си припомнят старите времена.
Русо спомена само мимоходом нападението в затвора, но не пропусна да отбележи, че тримата съжалявали за стореното „до последния си ден“, който настъпил само два месеца по-късно.
— Е — каза най-сетне той, — какво мога да направя за теб?
— Миналата седмица убих един тип — рече Уили, но Русо изобщо не реагира. — Казваше се Рей Чайлдрес.
— Ти ли си бил? — попита Русо и се разсмя. — Чайлдрес се е забъркал с теб? Винаги съм си знаел, че е задник. Човече, от години разказвам на хората си как добре се справяш.
Уили беше доволен, че Русо познава Чайлдрес.
— Беше насочил пистолет към жена ми и се опита да открадне кучето ми.
— Кучето ти ли?
— Да. Трябва да разбера кой го е пратил и защо, за да се погрижа да не се случва отново.
— И мислиш, че знам? — попита Русо.
Уили сви рамене.
— Реших, че можеш да разбереш. Особено ако е замесен Петроне.
Русо реагира моментално при споменаването на шефа му.
— Това нямаше нищо общо с господин Петроне — каза той, после омекна и отново се разсмя. — Той дори не обича кучета.
Стана и протегна ръка, показвайки, че срещата им е приключила.
— Ще видя какво мога да разбера и ще ти звънна.
— Благодаря, мой човек. — Уили му даде една от визитките, които си беше направил, след като с Анди основаха фондацията „Тара“.
Русо я погледна.
— Спасяване на кучета? Какви са тези кучешки работи, с които се занимавате с онзи твой приятел адвоката?
Споменаването на Анди показваше, че Русо го е проучил.
— Трябва и ти да си вземеш куче — посъветва го Уили. — То никога не би ти въртяло номера.
Русо се усмихна.
— Никой не ми върти номера.
Министерството на отбраната сигурно плащаше на следователите си на страница. Двамата с Хайк четяхме доклада за „инцидента“ в Ирак. Написването му бе продължило цели пет месеца, а за отпечатването му сигурно е била изсечена цяла гора. Пристигна в канцеларията на съда в осем кашона, пълни догоре с хартия.
Избрах напосоки четири кашона, Хайк взе другите четири и се захванахме за работа, като от време на време спирахме, за да обсъдим прочетеното. Авторите на доклада очевидно бяха получили нареждане да не стигат до заключения и да използват колкото се може повече думи за целта.
— Боклук. Дивотия. Пълни глупости — каза Хайк, когато затвори последния том.
У Хайк има много черти на Уинстън Чърчил, а конкретното му изказване можеше да застане редом с онази реч, обещаваща „кръв, пот и сълзи“.