Обадих се на полковник Франклин Прентис, зетя на Кевин, който ни беше от голяма полза при две предишни дела. По принцип живееше в Южна Каролина, но се видяхме за малко на сватбата и май спомена, че го местят във Вашингтон.
Нямах представа как да се свържа с него, затова набрах номера на Пентагона.
— Опитвам се да открия полковник Франклин Прентис — обясних аз.
— Може би имате предвид генерал Прентис?
И така ставаше.
След две минути чух гласа му и това ме изненада. Не знаех, че е толкова лесно да се добереш до генерал. Представих се и той ме увери, че ме помни много добре.
— Вие сте партньорът на лудия ми шурей — каза той.
— Вече не — отвърнах. — Той замина да спасява света. Говорихте ли с него?
— Миналата седмица. Чувах някаква музика на джунглата на заден план, така че го разпитах какво става. Той ми отговори, че наистина бил в джунгла.
Прентис изглеждаше склонен да побъбри и го правихме в продължение на десетина минути, но те ми се сториха като половин година. Паузите бяха много напрегнати.
Мразя празните приказки, а те се избягват трудно, когато ти си този, който се нуждае от помощ. Обикновено съм добър в прекъсването и непрекъснато вмъквам; „Е, не искам да ви отнемам от времето…“ и „Та вижте, причината да ви безпокоя…“, но по всичко изглежда, че генералите са свикнали те да вземат прекратяващи приказките решения.
Той като че ли разполагаше с цялото време на света. Нямаше ли някакви войни, които трябваше да печели? Накрая съумях да насоча разговора към основната причина и му разказах за случая с Били.
— Добре запознат съм с инцидента — каза той. — Видяхте ли доклада на главния следовател?
— Да… впечатляващо четиво.
Той се разсмя.
— Доста добре покрива задника на армията, а?
— Исках да знам какво е известно, но не е било написано. Ако е нужно, извън протокола.
— Хм — отвърна той. — Трудна работа.
— Ами ако говоря с шефа на Ърскин? — попитах аз, като в същото време прелиствах доклада. Намерих името. — Полковник Уилям Микелсън.
— Това мога да го уредя — каза генералът.
— Къде е той?
— През няколко врати надолу по коридора. Обадете му се утре.
— Благодаря. Ще го направя.
— Знаете ли, не бих го казал на Кевин, но мисля, че онова, което правят с Кели, е направо изумително.
— Аз също. Може би трябва да им кажем.
Той замълча за момент, може би обмисляше предложението ми.
— Не, не мисля.
— Не искаме да го окуражаваме, нали?
— Анди иска да говори с теб — каза Лори в края на четирийсет и пет минутния си разговор със Синди Сподек. През цялото това време игнорираше факта, че крача напред-назад и гледам красноречиво часовника си, за да й покажа с какво нетърпение чакам да се добера до телефона.
След кратка пауза Лори добави:
— Помоли да ти предам, че просто иска да побъбри с добър стар приятел, но сто на сто лъже.
След още една пауза се обърна към мен и заяви:
— Синди каза да предам на скъпия й стар приятел да целуне скъпия й дърт задник.
Пристъпих към нея и взех телефона.
— Синди, как си?
— Даваш ли си сметка, че ми се обаждаш само когато искаш нещо? — попита тя.
Синди е агент на ФБР и работи в офиса в Бостън. Засичали сме се по няколко дела през годините и се сприятелихме. Освен това доста често й се обаждам за информация.
— Имаш ли представа колко е нечестно? И как боли?
— Какво искаш, Анди?
— Нищо, но след като ме атакува по такъв несправедлив начин, се чувствам длъжен да си го върна.
— Като поискаш информация от мен.
— Именно. Миналата година имало бомбен атентат в Ирак, при който загинали седемнайсет души, сред които иракският министър на петрола и двама американски бизнесмени.
— Ирак ли? — учуди се тя. — Да не би да ставаш международен трън в задника?
— Аз съм гражданин на света. Току-що прочетох следствения доклад на Министерството на отбраната по инцидента. Близо седем хиляди страници е и не казва нищо.
— И какво?
— И предполагам, че по случая има и доклад на ФБР. Стандартна процедура е при убийство на американски граждани да се привлече и Бюрото, независимо къде се е случило. Искам да знам какво пише в него.
— И си мислиш, че ще ти пратя доклад на ФБР? Имаш топки като океански лайнери.