— А ти пък си деликатно цвете. Хайде, Синди, така или иначе ще го получа, като се обърна с молба към съда, но ще отнеме прекалено много време. И нямам нищо против да го прочетеш и да ми кажеш с две думи най-същественото.
— Много си нагъл — възмути се тя.
Затворихме и Лори заяви:
— Да знаеш, че не е честно да се възползваш от приятелството й.
— Така е, но тя също получава нещо от това. Има възможност да ме обижда.
Тя се усмихна.
— Почти си готов за леглото, нали?
— Това сериозен въпрос ли беше? — Нищо не може да ме накара да кажа „не“ на Лори, когато ми задава този въпрос. Дори да започва Суперкупата или точно в момента да се готвя да изнеса последната си пледоария пред съдебните заседатели… бих казал „да“ и тутакси бих започнал да се събличам.
— Да идем горе.
Тръгнахме по стълбите, следвани от Тара и Майло.
— Май с всеки ден ставам все по-неустоим.
— Явно е характерно за по-възрастните мъже — отбеляза тя. — Колкото повече остаряваш, толкова по-секси те намирам.
— Радвам се, че не съм Бенджамин Бътън — казах аз и заковах на място. — Чакай малко.
— Какво има?
— Сега си давам сметка, че вече от два часа не чувам дъвчене. Къде е Маркъс?
— Няма го. Дадох му задача.
— Не се ли разбрахме той да пази къщата, докато Майло е тук?
— Знам, Анди, но той трябва да върши и следователска работа. Аз мога да пазя къщата. Бях ченге, не помниш ли?
Не бях очарован от това, но премълчах.
Никога не бях я виждал, но разпознах Кати Брайънт моментално. Двайсет и седем годишна жена с опустошено от мъка лице. Не онази, която изпитваш през първите часове, дни и седмици, след като си научил ужасната новина, а мъката, която оставя следите си след месеци нестихваща болка. Научила се е да контролира емоциите си, но усилията я изтощават и й става все по-трудно да събере силата, нужна й да издържи адските моменти насаме.
Бях й се обадил да поговорим за смъртта на съпруга й в Ирак и отначало тя се опита да ме насочи към адвоката си. Той я представлявал при наследяването на имота на Алекс и при договарянето с правителството относно делото, което искала да заведе за престъпно нехайство.
Накрая я убедих, че се интересувам повече от причината за атентата, отколкото от финансовите последици от него, и тя се съгласи да се срещнем. Избра да се видим в ресторантьорския двор на Гардън Стейт Плаца Мол в Парамъс — обширна площ със заведения за бързо хранене, които колективно съдържаха повече холестерол, отколкото една средностатистическа страна от третия свят.
Закъснях с няколко минути, защото паркирах доста далеч. След това трябваше да дешифрирам картата на мола, която услужливо ми показваше със стрелкичка къде се намирам.
Кати седеше на една маса и след като се поздравихме, аз взех две кафета.
— Благодаря, че се съгласихте да се срещнем — казах, след като най-сетне се настаних.
— Не съм сигурна какво искате.
Пуснах очарователната си усмивка, която е най-гарантираното средство за борба с опасенията.
— Аз също — отвърнах. — Просто задавам въпроси, докато някой не ми даде отговор, който да мога да използвам.
— Добре.
— Опасявам се, че ще ви питам за обстоятелствата около смъртта на съпруга ви. Надявам се да нямате нищо против.
— Когато мислите денонощно за нещо, говоренето за него не влошава особено положението.
Кимнах разбиращо, макар да ми бе трудно да проумея през какво е преминала.
— Някой от правителството даде ли ви обяснение за случилото се?
Тя кимна.
— Да, през първата седмица се обадиха от Министерството на отбраната. Потърсиха ме и по-късно, след края на разследването.
— И какво казаха?
— Момичето се взривило, за да убие министъра на петрола, а Алекс и господин Фриймън били на неподходящото място в неподходящото време. И макар да били взети всички мерки, страната била опасна и не всеки побъркан можело да бъде спрян.
— Значи не са признали небрежност от тяхна страна?
— Не. Адвокатът ми каза, че няма да го направят, и те наистина не го направиха. Всъщност не казаха повече от онова, което можех да прочета и във вестника. Не че чета вестници — добавя тя след кратка пауза.
— Защо Алекс замина за Ирак?
— Защото господин Фриймън го помоли. Алекс го боготвореше.