Русо погледна бодигардовете си, чиито изражения недвусмислено показваха, че нямат абсолютно никакво желание да влизат в лудницата. Разсмя се.
— Не мисля. Може ли да поговорим някъде?
Уили поведе Русо към офиса, а телохранителите останаха да чакат отвън.
— Да не би да си открил кой е наел Чайлдрес?
— Да.
— Как се казва? — попита Уили.
— Няма име. Наричат го само Ем.
— Ем като буквата ли?
— Аха. Навремето работил в Чикаго и поемал само големите удари. После излязъл от бизнеса, но се носят слухове, че от време на време работи за сериозно богати хора.
— Знаеш ли за кои?
— Не — поклати глава Русо.
— Как мога да намеря този Ем?
— Уили, не искаш да намериш подобен човек. Не става дума за някакъв тип с импровизиран нож в затвора, а за наистина лоша новина.
Уили нямаше намерение да се отказва.
— Искам да го намеря.
Русо го погледна и разбра, че няма шанс да го разубеди.
— Добре, ще пусна мълвата, но няма да е лесно. Ченгетата го издирват от години. От време на време се пуска слух, че е мъртъв, също като за онзи задник Осама. А той не е, прави другите хора мъртви.
— Благодаря, Джоузеф. Оценявам го.
— Няма проблем. Може и да си взема куче. Някое от големите.
— Сериозно? — попита Уили, без да покаже какъвто и да било ентусиазъм.
— Мислиш ли, че идеята е добра?
— Обичаш ли кучета?
Русо сви рамене.
— Да. Стига да си седят там, където им е мястото.
— Къде ще го държиш?
— Какво имаш предвид?
— Къде ще спи кучето?
— В задния двор. Ще му взема от онези колибки. От хубавите.
Уили поклати глава.
— Съжалявам, не мога да ти помогна. Кучетата, които даваме за осиновяване, живеят в къщите с хората. Стоенето навън е доста мизерно, не мислиш ли?
— Да не искаш да кажеш, че не съм достатъчно добър за твоите кучета?
— Не. Казвам, че си добър и че кучетата са добри, само дето няма да си подхождате.
Русо мълча цели десет секунди, опитвайки се да смели чутото. Накрая се усмихна.
— Топките ти не са се смалили, а?
Уили отговори на усмивката с усмивка.
— Надявам се, че не са.
— Как откри това, по дяволите?
— Какво значение има? — попита Уили. — Казах ти, че искам да помогна и да разбера кой е наел Чайлдрес. Затова направих и двете.
— Ем? Това ли е името на човека?
— Така го наричат.
— Уили, трябва да знам откъде е дошла тази информация.
— Защо?
— За да преценя доколко е достоверна. Не се обиждай, имам ти пълно доверие, но някой друг може да греши.
Уили с неохота ми разказа за приятеля си Джоузеф Русо. Не се съмнявах, че ми казва всичко, и също така бях сигурен, че Русо е от хората, които имат достъп до подобна информация. Престъпната фамилия на Винсент Петроне има мощта на шест Гугъла.
— Поемаш голям риск, Уили.
— Онова лайно беше насочило пистолет към Сондра. Ем го е пратил, така че ще си изпати, независимо какви рискове трябва да поема. Освен това ти казах, че Русо е приятел и мисли, че ми е задължен.
— Защо мисли така?
— Защото се погрижих за три момчета, които се канеха да го убият в затвора.
— Погрижил си се? — попитах аз. — Как точно го направи?
— Бяха му извадили ножове. Реших, че не е честно, затова ги вкарах в болницата.
Бях изумен, че Уили не ми е разказал за такова паметно събитие. Ако аз бях извършил такова геройство, щях да сключа договор за книга и час по-късно щях да се явя в студиото на „Тудей“.
— Русо ще пусне връзките си и ще се опита да го намери — каза Уили.
Явно Уили щеше да е активен участник в лова, независимо дали с Лори искаме това. За няколко дни бе научил повече неща по делото от мен.
Телефонът звънна и тъй като Една се бе запиляла някъде, вдигнах аз.
— Здравейте — поздравих приветливо.
— Здрасти, Анди. — Беше Синди Сподек.
— Надявам се, че не ми се обаждаш за поредната услуга — казах аз. — Започвам да се чувствам, сякаш ме използват.
— Не насилвай късмета си, стари приятелю. Опитах да погледна доклада, за който попита.
Думата „опитах“ не ме изпълни с особен оптимизъм.