И плячката винаги бе идвала при Алан Ландън.
Тази ситуация обаче беше различна. Засега търпението му не беше възнаградено, а натискът отвън се засилваше. Не можеше да извърши сам тази операция; буквално не можеше да се сдобие с необходимото устройство, което да свърши работа. А човекът, който разполагаше с него, започваше да се тревожи и заплашваше да се оттегли.
Ставаше все по-ясно, че единственият начин да елиминира този натиск е да се добере до плика, а времето, с което разполагаше, се стопяваше.
Ландън знаеше, че Ем също започва да губи търпение. Ем беше човек на действието, това беше тяхна обща черта, и беше недоволен от мудността на тази операция. Ем обаче почти не знаеше какво всъщност става и Ландън нямаше желание да го запознава с подробностите. Ем трябваше да изпълни конкретна роля и когато Ландън му дадеше знак да действа, щеше да изиграе ролята си разбиващо.
Ландън с право приемаше, че Ем е недоволен, но далеч подценяваше това недоволство. Ем смяташе, че Ландън става нерешителен и може би дори мек, а това го изненадваше. Предвид онова, което вече бяха направили, за подобни слабости нямаше място.
Ем знаеше, че кучето е в дома на Карпентър. Не го беше видял, но беше сигурен, че е там. Знаеше също, че може да отиде и да го вземе, когато пожелае. Задачата далеч нямаше да е лека; даваше си сметка, че Маркъс Кларк се спотайва наблизо и пази дома. Беше направил справка за него, познаваше репутацията му и го уважаваше като сила, с която трябва да се съобразява.
Но можеше да се справи с Кларк, особено ако имаше преимуществото на изненадата и сам избереше момента. Можеше да го извади от играта по всяко време. И след това нищо не можеше да му попречи да влезе и да вземе кучето.
Ем беше наясно, че след това Ландън ще трябва да се оправя сам. Не знаеше нищо за кучетата, освен факта, че не ги харесва. Ландън трябваше да измисли как да накарат псето да ги отведе до плика.
Затова Ем беше недоволен, че няма разрешение да действа и че с нищо не може да промени ситуацията. Засега Ландън поръчваше музиката, тъй като разполагаше с парите, а ако имаше някаква константа в този живот, тя беше, че парите винаги са определящи.
Когато дойдеше време да убие Кларк, Карпентър и приятелката му, нищо от това нямаше да е лично. А просто щеше да е свързано с кучето, защото осигуряването на кучето означаваше осигуряване на парите.
Науката има своето място в съдебните процеси, но обвинителите се разминават в мнението си къде точно е то. Различните им гледища как съдебните заседатели трябва да приемат научните доказателства имат особено влияние върху реда на извикването на свидетели, а това решение може да даде тон на целия процес.
Научните свидетелства са по-сухи от тези на очевидците или от излагането на мотивите и някои обвинители смятат, че трябва да бъдат представени най-напред, когато съдебните заседатели са будни и нахъсани. Освен това те осигуряват по-убедителни доказателства, които по-трудно могат да се опровергаят, и представянето им в началото правеше заседателите по-възприемчиви към следващите показания, свързани с „как“ и „защо“.
Повечето обвинители са на друго мнение. Те искат тезата им да бъде развиваща се история, разказана в горе-долу същия хронологичен ред, в който е било извършено престъплението. Следователно, тъй като доказателствата на криминалистите по дефиниция трябва да следват престъплението, свидетелите, които ги представят, трябва да бъдат извикани последни.
Ако очевидците и свидетелствата за мотив във втория подход са достатъчно убедителни, обвинителят може да демонстрира вината на обвиняемия, независимо от криминалистите. Когато най-сетне се даде път на науката, тя служи като желязно потвърждение на онова, което заседателите вече знаят, и заключението им съответно става още по-твърдо пред жалките напъни на слабата защита, в този случай — на моя милост.
Илай е привърженик на втория подход; аз също, ако бях на негово място. Като свой първи свидетел той призова Кени Паркър, двайсет и три годишен студент по право, който наскоро бе завършил втората си година в Сетън Хол.
След като подготви почвата с няколко въпроса, представящи Паркър като чудесен и почтен млад мъж, Илай посочи, че той е бил в „Скайбар“ в нощта на убийството. Накара го също да признае, че е пил, но бил трезвен и със свежа глава, когато си е тръгнал.