— Което обяснява факта, че не сте намерили труп — каза Хайк. — Дошъл е по море и е изхвърлил тялото в морето. Освен това би му трябвала кола, за да се придвижва.
Кристиан взе портрета.
— Ще го покажа на всички агенции за автомобили под наем и по кейовете. Но дори да успеем да го идентифицираме, няма да го хванем. Отдавна е изчезнал оттук.
— Но можем да използваме това на процеса — посочи Хайк.
Когато се върнаха на летището, Уили се обади на Анди в Ню Джърси, а Хайк отиде до тоалетната да отмие лосиона и репелента.
Уили разказа за показанията и за идеята, че Ем вероятно е пристигнал по море, ако изобщо е идвал на острова.
— Ченгето ще покаже портрета тук-там. Ще бъде ли от полза, ако някой го разпознае?
— Абсолютно — отвърна Анди. — Стига да измисля начин да накарам съдията да го признае.
— Страхотно.
— Доста добре се представяш като детектив — каза Анди.
— Да бе… Още не съм наясно с много от юридическите моменти.
— Като?
— Ами… например, какво ще стане, ако изхвърля Хайк от самолета на път за Маями? Коя страна ще ми повдигне обвинение?
— Не съм сигурен къде точно се намираше петролният министър — каза Били. Срещнахме се в преддверието на съда преди началото на днешното заседание. — Работата ми беше да се оглеждам за потенциални заплахи, така че изобщо не го видях.
Взех скицираната карта на района и посочих едно място.
— Тя е била тук, а министърът — там. Разстоянието е доста голямо.
Били се взира известно време в скицата, после затвори очи. Не бях очаквал, че може да реагира емоционално. Явно се връщаше към времето и мястото, когато бе загубил крака си. А също и към сегашното си окаяно положение и затвора.
Накрая той отвори очи и кимна.
— Точно така. А аз бях ето тук. После се отдалечих. Когато бомбата гръмна, бях тук. — Посочи местата на картата.
— Можела ли е да се доближи повече до министъра, ако бе поискала? — попитах аз.
— Определено. Щом влезеш вътре, вече няма какво да те спре.
— Някаква представа защо не го е направила?
— Не — поклати глава той. — Никаква.
— Възможно ли е да е била нервна и да е бързала?
— Със сигурност е била нервна. Все пак е щяла да посегне на собствения си живот. Дори и да е мислила, че прави това за Бог, едва ли й е било лесно. Но тя не бързаше, можеш да си сигурен. Мотаеше се и се оглеждаше поне двайсет минути, преди да се взриви. Именно това бавене ме накара да престана да й обръщам чак толкова внимание.
— Идеята, че мишената е бил министърът… основава ли се на нещо друго, освен на предположения?
— Какво искаш да кажеш?
— Имахте ли някаква предварителна информация, че ще бъде направен опит за покушение? Някой пое ли отговорност след атентата?
— Не, нито едното, нито другото. Да не мислиш, че има вероятност той да не е бил мишената?
— Определено не виждам доказателство, че е бил.
— Тогава кого са искали да убият? — попита Били.
— Не зная. Може би просто са искали да избият маса народ, за да привлекат вниманието на света.
— Добрите старомодни терористи — кимна той. — Но нека те попитам… и какво от това? Какво значение има кой точно е бил мишената им?
— Работя с предположението, че експлозията някак е свързана с убийството на Ърскин — казах аз. — Ако не е била, тъй да бъде. Но трябва да следвам това предположение, иначе доникъде няма да стигнем.
— Но дори да е свързана, какво значение има? Дори някой да е платил на Ърскин и другите да допуснат атентата, а аз съм сигурен, че е станало точно така, как ще ти помогне това да ме защитиш?
— Смятам, че именно хората, които са му платили тогава, са го премахнали. Ако разрешим онова убийство, разрешаваме и това.
За съжаление нямаше да го разрешим преди днешното заседание, така че влязохме в залата. Първият свидетел на Илай бе Маргьорит Муни, млада жена, която живееше срещу „Скайбар“. Тя и съпругът й били на верандата и се наслаждавали на приятния летен ветрец.
Маргьорит каза, че видели Майло малко по-надолу по улицата, сякаш вързан за дърво. Това ги разстроило, тъй като си помислили, че е изоставен.
— И какво направихте? — попита Илай.
— Отидох при кучето, исках да се уверя, че е добре — отговори госпожа Муни.