За Реймънд Сантяго това бе сюрреалистичен момент. Седмици наред се бе крил в една мотелска стая край Детройт, като по цял ден гледаше телевизия и излизаше само да си купи храна и вестници. Откакто чу за убийството на Ърскин, започна да живее като беглец, за да оцелее.
Паниката му не беше предизвикана само от смъртта на Ърскин. Ърскин беше задник, от онези типове, на които мнозина с удоволствие биха теглили куршума. А и Гриър беше споменал, че Ърскин може да опита някаква нова схема, за да забогатее. По-тревожна за Сантяго бе неспособността му да се свърже с останалите — Лоусън, Чембърс, Айверсън и Гриър.
Бяха се разбрали да поддържат контакт, за да следят по-добре положението. Военните не можеха да докажат нищо друго, освен нехайство в Ирак, а уволнението им на практика им дойде като услуга. С парите, които бяха получили за делата си, армията беше последното място, на което искаха да бъдат.
Сантяго обаче беше от хората, които се доверяват на инстинктите си, и убийството на Ърскин, наред със замлъкването на останалите, го изпълни с ужас. Затова отиде в Детройт, където нямаше никакви близки, плати в брой за стаята в долнопробния мотел и почти не си показваше носа навън. Нямаше начин някой да го намери.
Всичко това се промени вечерта, когато потресен видя как онзи адвокат показва снимката му и обявява името му по националната телевизия. Реймънд добре си даваше сметка, че в този момент бъдещето му се промени драстично. Вече поне милион души го търсеха. Сега касиерката в супермаркета, камериерката в мотела, продавачът на вестници на ъгъла… всички те бяха врагове.
В този момент не се боеше от закона; не му бяха повдигнати никакви обвинения. Страхуваше се от разкриване, защото то можеше да му докара участта, която най-вероятно бе сполетяла приятелите му.
Оставането в нелегалност вече не беше опция. Трябваше да излезе от скривалището си и беше готов да разкрие всичко, което знае, в замяна на железен имунитет и закрила. Единственият въпрос бе дали да се обърне към властите или към онзи Карпентър.
Не можеше да е сигурен какво ще му се случи, ако отиде при властите. Знаеше колко нависоко стигаше корупцията; в известен смисъл щеше сам да влезе във вражеския лагер и имаше вероятност никой вече да не чуе за него.
Карпентър бе друга история. Той искаше единствено да оневини клиента си. Реймънд беше ключ към това и Карпентър щеше да иска да го защити. А и той явно беше достатъчно известен на публиката, за да може да разкрие всеки, който му се изпречи на пътя.
Смяташе отново да се довери на инстинкта си. Правилният избор беше Карпентър.
Ем също гледаше шоуто на Лари Кинг с надеждата, че Карпентър неволно ще каже нещо, което да му бъде от полза. Надеждата му се оправда, макар че определено му донесе смесени чувства.
Не беше особено загрижен, че показаха портрета му. Още навремето той не беше особено правдоподобен, а сега Ем изглеждаше много по-различно. По онова време имаше мустаци и малка брада, сега беше гладко избръснат. Освен това беше сменил цвета на косата си и като цяло трудно би могъл да бъде разпознат от средностатистическия гражданин. Тъй като службите разполагаха с портрета му от доста време, оповестяването му по телевизията не беше особено застрашаващо.
По-тревожно беше, че Карпентър беше показал снимки само на Гриър, Айверсън и Сантяго, като пропусна Лоусън и Чембърс. Това явно показваше, че вече знае съдбата им. Това беше неприятно, но засили уважението му към Карпентър като достоен противник.
Все пак най-силно бе задоволството му, че Карпентър показа на света снимката на Сантяго. Ем знаеше, че Сантяго не издържа много на натиск и най-вероятно ще изпадне в паника и ще се издаде. А когато го направи, щеше да се самоубие.
Обезсърчаващото търсене на Сантяго скоро щеше да приключи, благодарение на Анди Карпентър.
Едва в десет часа сутринта Реймънд Сантяго успя да измисли стратегия за оцеляването си. След като взе решение, той се отдалечи на шейсет и пет километра от Детройт и спря до един крайпътен телефон. Не искаше в случай на неуспех обаждането му да бъде проследено до мотела.
Набра номера, обявен от Карпентър по телевизията. Отговориха му на третото позвъняване.
— Ало?
Беше изненадан, че чува женски глас, но въпреки това не затвори.
— Искам да говоря с адвоката… Карпентър.
— В съда е. Кой се обажда?