От друга страна, разказът на Санфорд показваше, че Били е действал в рамките на закона и не е приложил насилие срещу някой, който напълно си го е заслужил. Сигурно е могъл да убие Брубейкър и да му се размине, но е предпочел да рискува правосъдната система да оплеска отново всичко.
Нямах такъв късмет с другите двама от бара, тъй като те не бяха приятели на Били и нямаха проблем да свидетелстват срещу него.
Илай успешно бе разкрил пред съдебните заседатели, че Били е имал зъб на Ърскин, намирал се е на местопрестъплението и е държал пистолет.
Нещата започваха да стават гадни.
Лори бе в залата и ме чакаше, когато приключи следобедното заседание. Това несъмнено означаваше големи новини, добри или лоши. Тъй като деветдесет и пет процента от всички новини напоследък бяха лоши, не се зарадвах да я видя.
— Говорих със Сантяго — каза тя. — Гледал те е по телевизията снощи. Склонен е да говори, но иска имунитет.
— Каза ли му, че нямам властта да му го осигуря?
— Разбира се, че не.
— Добре. Къде е той сега?
— Не каза, но номерът показа, че е звънял от обществен телефон извън Детройт. Ще бъде тук утре вечер, така че най-вероятно пътува с кола.
— Можем да пратим някой да го вземе.
— Казах му, но той искаше да го направи сам. Звучеше наистина уплашен.
— У нас ли ще дойде?
— Има среща с Маркъс в седем часа на ъгъла на „Бродуей“ и Трийсет и трета. Маркъс ще го докара до дома.
— Идеално. Описа ли му Маркъс? Ако ще бъде наш свидетел, предпочитам да не получава инфаркт.
— Опитах, но Маркъс е труден за описване.
С Лори се прибрахме у дома, където Маркъс охраняваше Майло. Кучетата бяха в кухнята, защото и Маркъс бе там. А Маркъс бе в кухнята, защото там е хладилникът, макар че беше опразнен, когато се прибрахме.
Съдът нямаше да заседава на другия ден, тъй като съдия Катчингс имаше „домашни задачи“, както се изрази. Това най-вече означаваше разглеждане на изостанали неща в списъка му и на исканията, които междувременно бяхме подали с Илай.
Смятах да използвам случая да запозная Катчингс и Илай със защитата и да получа разрешение от Катчингс за подхода ни. Това щеше да е един от ключовите моменти в делото; ако Катчингс отсъдеше против нас, Били спокойно можеше да се признае за виновен.
Продължавах да се впечатлявам от уменията на Хайк и от начина, по който се подготвя. Бях му казал за какво разговаряхме с Лори през нощта и той беше проучил подробно въпроса. Имах много малко неща за правене — просто го слушах и да се опитвах да запомня основните моменти.
Срещата в кабинета на Катчингс бе в два часа, което ми даде възможност да се срещна с полковник Уилям Микелсън, прекия началник на Ърскин. Както беше обещал, той бе в Ню Йорк за деня и ми отдели трийсет минути от времето си.
Ако трябва да съм по-точен, адютантът му сержант Броснан ми каза, че полковникът ще ми „отпусне“ трийсет минути. Каза го по такъв начин, че сигурно трябваше да се смятам за благословен, но поради някаква причина не се чувствах така.
Нюйоркските мостове са силно недооценени. „Джордж Вашингтон“ се споменава от време на време, а Бруклинският фигурира във вицове за измамници, опитващи се да го продадат на разни тъпи копелета, но в общи линии това е всичко.
А Ню Йорк има забележителни мостове, които, колкото и да е изненадващо, изобщо не се споменават. Може би проблемът е в имената им. „Трогс Нек“ и „Тапан Зий“ не са особено благозвучни и определено не събуждат асоциации и картини, каквито събужда „Голдън Гейт“. И двата обаче са забележителни, както и мостът, под който се намирах в момента, „Верацано Нароус“.
Намирах се във Форт Хамилтън, който е под моста в Бруклин и е една от двете военни бази в щата Ню Йорк. Другата е Камп Дръм, чак горе, в мразовития Уотъртаун. Ако ще ви разполагат в Ню Йорк и обичате пица и цивилизация, тук сте доста по-добре.
Форт Хамилтън по принцип е дом на инженерни войски, но се използваше като основна база от полковник Микелсън при посещенията му в Ню Йорк. Човек не оставаше с впечатление, че се намира във военно поделение; определено не можеш да видиш взводове да тичат в крак и да припяват: „Рейнджър аз съм як, набивам канчета в Ирак“.