Полковник Микелсън изглеждаше така, сякаш можеше да защитава Форт Хамилтън сам, ако Стейтън Айлънд му обяви война и нападне. Бе около четирийсет и пет годишен, но в изключително добра форма. Лицето му бе изсечено като на Кърк Дъглас и всичко в него сякаш предупреждаваше: „Не си помисляй да се ебаваш с мен“.
Ако Джак Никълсън изглеждаше така, когато викаше на Том Круз, че не може да понесе истината, Круз сто на сто щеше да каже: „Да, прав си, съжалявам. Вината е моя“.
— Карпентър, имате петнайсет минути — поздрави ме той.
— Беше ми отпуснат половин час — отвърнах аз.
— Стават и гадости.
— Генерал Прентис каза ли ви за какво искам да поговорим? — попитах аз.
— Опитвате се да ме натиснете с връзки ли?
— Надявах се, че той вече го е направил.
Микелсън кимна.
— Искате да говорим за Ърскин.
— Да. Какви са шансовете да е заговорничил с петима свои подчинени да пуснат атентатор самоубиец през пропускателния пункт?
— Някъде между деветдесет и девет и сто и един процента.
Това бе последното, което очаквах да чуя от него, и незабавно зарязах следващите си пет въпроса, тъй като вече не бяха необходими.
— Защо в следствения доклад не се споменава подобна възможност?
— Поради липса на доказателства. В докладите пишат онова, което знаят, а не което подозират. Иначе е неприятно.
— В смисъл?
— Ако кажат, че според тях става дума за престъпление, ще се изкарат некомпетентни, защото не са арестували лошите, имиджът на армията ще отиде по дяволите, а семействата на пострадалите ще заведат дела. Да виждате нещо приятно в това?
— Ами удовлетворението от истината? — възмутих се аз.
— С такива въпроси ли ще прахосате петнайсетте си минути?
— Запознат ли сте с обстоятелствата около атентата?
— Разбира се. Бях там — отвърна той.
Това ме изненада. В доклада не се споменаваше, че Микелсън е присъствал на мястото в онзи ден.
— Какви са шансовете петролният министър да не е бил мишената?
Той реагира едва забележимо; въпросът ми го изненада.
— Защо питате?
— С въпроси ли ще прахосате петнайсетте ми минути? — попитах аз.
— Не се правете на умник.
— Разбрах, че след като е минало през проверката, момичето е можело да отиде където поиска. Доста се е мотало, но така и не е доближило министъра. Той почти оцелял, докато повечето от жертвите били убити на място.
Той изгуби цяла минута от моите петнайсет в мислене.
— Тогава кой е бил мишената?
Свих рамене.
— Не знам. Още не съм стигнал дотам. — Не си направих труда да добавя, че очевидният начин да разбера кой е бил мишената ми хрумва точно в момента. Имам си правило да не разкривам нищо на никого, преди да съм наясно как това ще се отрази на клиента ми. — Зная обаче за другите мишени.
— Това прозвуча малко загадъчно — каза той.
— Мисля, че поне двама от уволнените войници са били убити. Друг в момента пътува насам.
— За да се предаде ли?
— За да говори с мен.
— Погрижете се да му осигурите подходяща защита.
— Това ще бъде грижа на щатската полиция.
Той се замисли за няколко секунди.
— Явно версията на армията ще претърпи малка ревизия. — Не изглеждаше очарован от подобна перспектива; ако Сантяго проговореше, замазаната версия на армията щеше да изглежда нелепа. — Трябва първо ние да говорим със Сантяго — каза той. — Това е въпрос на военните.
— Вече не. Той е уволнен. И военните са имали предостатъчно време да говорят с него, докато са писали доклада си.
Той осъзна истината в думите ми и кимна.
— Може би следващия път ще бъдат по-изчерпателни.
Използвах остатъка от времето си да го попитам дали има представа какво е съдържал пликът, който Ърскин е подавал на убиеца си, преди Майло да избяга с него. Той призна, че няма представа, но добави:
— Ако откриете, уведомете ме.
— Ако открия, ще уведомя съдебните заседатели.
— Знаете ли, срещнах се с клиента ви при едно от пътуванията ми там. Първокласен тип е. Мислите ли, че можете да го измъкнете?
— Ако не успея да го измъкна, нищо друго няма значение.
— Искате да кажете, че истината сама по себе си не е награда, така ли?