След вечеря взех схемата от армейския доклад за атентата. На нея бяха нанесени всички жертви по време на взрива, макар че от начина, по който са били пръснати телата, не знаех колко точна може да бъде възстановката.
Според схемата двете най-близки до атентатора жертви бяха иракски бюрократи. Следваше френска бизнес дама, немски бизнесмен, после Стенли Фриймън и протежето му Алекс Брайънт. Ако беше поискало, момичето е могло да се примъкне много по-близо до петролния министър.
Далеч не бях готов да кажа, че някой от тези хора е бил мишената, но темата бе интересна и трябваше да я разгледам.
След като приключих, още разполагах с около половин час преди пристигането на Сантяго и Маркъс. Използвах времето за съкратена сесия на доверието с Майло.
Тя като че ли мина добре; всички изглеждаха по този начин. Мислех обаче да поставя труда си на изпитание и да разбера дали не си губя времето.
— Какво става, Майло? Смяташ ме за лапнишаран ли?
Майло ме гледаше с безизразна физиономия, която несъмнено бе научил в полицейската академия. Обърнах се към Тара и тя ми отвърна с предизвикателен поглед, твърдо решена да не предава приятеля си.
В тази сериозна битка на умове останах трети.
Маркъс се обади и каза на Лори, че със Сантяго пътуват към нас. Боях се, че Сантяго може само да погледне Маркъс и да реши, че е по-добре да се върне в зоната на военните действия, но явно случаят не беше такъв. Това не беше много добър знак; щом Маркъс не му бе изкарал акъла, малко вероятно бе да успея да го сплаша да се предаде.
Маркъс вкара колата в гаража ми и двамата със Сантяго влязоха в къщата. Сантяго бе едър тип — най-малко един и осемдесет и пет, стотина килограма — и от него се носеше самоувереност, която ме изненада. Трудно бе да съчетая външния му вид с коментара на Лори, че звучал уплашено по телефона; явно бе използвал изминалото време, за да се вземе в ръце.
Със Сантяго отидохме в кабинета, а Лори и Маркъс останаха в дневната. С Лори обсъдихме това и стигнахме до заключение, че имаме по-добър шанс, ако говоря с него на четири очи.
Сантяго не си губи времето с празни приказки.
— Били не е очистил Ърскин — каза той. — Няма начин.
— Знаете ли кой го е направил? — попитах аз.
Той кимна.
— Не знам кой е дръпнал спусъка, но знам кой е платил за пистолета и куршумите.
— И кой е той?
Той отговори на въпроса с въпрос, което никога не е добър знак.
— Намерихте ли Джейсън?
— Гриър ли? — Джейсън Гриър бе един от двамата войници, за които не бяхме научили нищо при разследването си.
— Да. Намерихте ли го?
— Още не — отвърнах аз.
— В такъв случай аз съм единственият ви шанс. Защото първо би трябвало да се погрижат за него.
— Защо?
— Защото си мислят, че той е единственият, който знае. Но това не е вярно. Той ми разказа.
— Какво ви е разказал?
— Искам пълен имунитет и гарантирано включване в програмата за защита на свидетели.
— Не съм представител на властите — уточних аз.
— Тогава се погрижете това да стане.
— Трябва да ми дадете нещо. Това е единственият начин да ви помогна. Знаем някои неща, но…
Той ме прекъсна насред изречението, което бе добре, тъй като не бях сигурен как да го завърша.
— Нищо не знаете. И нямате интерес да ми помагате. Искате да избавите клиента си, а аз мога да ви помогна.
Реших да подходя от различна посока.
— Кой е бил мишената през онзи ден?
— В Багдад ли?
— Да. Кой е бил целта на атентаторката?
— Нямам никаква представа, а и не ми пука.
— Тогава каква беше задачата ви?
— Да се погрижа да влезе вътре. Онзи, който е бил мишената й, определено не ми е от чергата.
Продължавах да се натъквам на стени.
— Защо искате имунитет?
— Заради осемнайсетте души, които умряха тогава. Ако проговоря, ще се разхвърчат лайна и искам да съм колкото се може по-далеч от тях.
— Ами парите? Никой не забогатява в програмата за защита на свидетели.
Знаехме, че другите двама войници са оставили големи суми в брой, вероятно Сантяго също се бе обогатил.