— Парите не са проблем. Не се безпокойте за това.
Кимнах.
— Добре, ето какви са условията ми. Ще бъдете под защитата на щатската полиция; съдията вече издаде заповед. Ще опитам да ви осигуря и имунитет. Няма да е лесно, тъй като по принцип човек във вашето положение трябва да разкрие част от бъдещите си показания като знак на добра воля.
Очаквах да възроптае срещу идеята да го охранява щатската полиция, но той не го направи. Може би не беше толкова уверен и безстрашен, колкото изглеждаше. Прие условията ми, което не можеше да се нарече точно триумф за мен, тъй като тези условия бяха много далеч от първоначалната ми цел. Не научих нищо, а според Сантяго и не знаех нищо.
Което си бе в реда на нещата.
Обадих се на капитан Дъсенс, който не може да ме понася от много време. На няколко пъти имахме сблъсъци и той не си прави труда да крие отвращението си от мен. Ето защо изпитвах известно удоволствие, че мога да му нареждам по този случай. Казах му, че Сантяго е готов за прибиране.
На полицаите на Дъсенс им трябваха двайсетина минути да се доберат до дома ми, през което време двамата със Сантяго мълчахме и положението бе доста неловко. Обезсърчаващото за мен бе, че му вярвах, че има отговор на въпросите ми; логичният извод от това бе, че той най-вероятно можеше да осигури оправдаването на Били.
Разбира се, това бе основната ми цел, но ситуацията бе станала и лична за мен, в интелектуален аспект. Дори Били да бъдеше освободен още на другия ден поради някакви формалности, щях да продължа да работя по случая поради две причини.
Не исках масов убиец, отнел живота на осемнайсет души, да остане на свобода.
Капитан Робърт Дъсенс беше бесен. Това по никакъв начин не можеше да се определи като новина номер едно; след двайсет и една години в полицията „бесен“ беше станало нормалното му състояние. Но ситуацията, в която се намираше в момента, издигна раздразнението му до нови висоти.
Първо му се налагаше да има вземане-даване с Карпентър. Според Дъсенс адвокатите заемаха място малко над педофилите в скалата на примитивните същества, а Карпентър беше най-противният от групата. Дъсенс напълно разбираше, че адвокатите трябва да си вършат работата; просто предпочиташе да го правят на някоя различна от Земята планета.
Не беше против всякакво съприкосновение с Карпентър. Би му доставило огромно удоволствие да го арестува. Но да му се налага да чака обаждането му и да получава от него инструкции кога и къде да вземе свидетеля му идваше в повече.
Да не забравяме и самия свидетел. Дъсенс не познаваше Сантяго и всъщност не знаеше почти нищо за него, в което всъщност беше проблемът. Убийството на Ърскин беше случай, в който щатската полиция нямаше никакво, дори периферно участие. И без това си имаха предостатъчно работа; отделянето на хора за охраната на Сантяго беше разход без никакви печалби за тях.
И сякаш това не беше достатъчно да го накара да побеснее, ами му се налагаше да има вземане-даване с федералните. Почти веднага след като съдия Катчингс издаде заповедта, шефът на щатската полиция съобщи на Дъсенс, че ФБР и следователи от армията искат да разпитат Сантяго още щом бъде поставен под охрана.
Ако беше по-интроспективен, Дъсенс сигурно щеше да забележи иронията. Обичайно беше да негодува от онова, което смяташе за натрапничество от страна на федералните в случаите му. В тази ситуация изпитваше същото, въпреки че случаят не беше такъв и всъщност той негодуваше, че е въвлечен в него.
И ето че Дъсенс седеше в стая 242 на хотел „Мариот“, до търговския център „Парамъс Парк“. С него бяха специален агент Уилбър Бригс и капитан Дерек Мийд от американската армия. Стаята беше младежки апартамент според представата на хотела и се намираше в края на коридора, между две други стаи, също наети от щатската полиция.
— Отделно ли ще го разпитвате? — обърна се Дъсенс към Бригс и Мийд. По принцип нямаше да му пука какво правят, с изключение на това, че шефът му беше заръчал да не излиза, докато не приключат разпита.
— Не — отвърна Бригс. — И няма да отнеме много време, защото той няма да каже нито дума без гарантиран имунитет.
Мийд кимна в знак на съгласие.
— Ще приключим за нула време.
Дъсенс си погледна часовника. Бяха минали двайсет минути, откакто хората му бяха взели Сантяго от дома на Карпентър. Трябваше да се появят всеки момент. С малко късмет след час Дъсенс щеше да пътува към дома и да хване мача на „Янките“ от Западния бряг.