Докато мъжете в стаята не очакваха Сантяго да каже каквото и да било, полицаите, които го караха към хотела, не можеха да го накарат да си затвори устата. Може би беше от нерви, но Сантяго бъбреше несвързано за бейзбол, политика, полицейски процедури и жени, не задължително в този ред.
От време на време двамата полицаи се споглеждаха, показвайки един на друг, че с огромно нетърпение очакват да предадат Сантяго и да се разкарат.
Спряха пред хотела, където ги чакаха други двама полицаи, които оглеждаха района за признаци на опасност. След като не видяха нищо подозрително, отвориха вратата и Сантяго излезе.
В мига, в който се показа над колата, главата на Сантяго престана да съществува. Куршумът влезе през дясното му слепоочие и се пръсна при удара.
Полицаите се хвърлиха към най-близките укрития. Никой не се опита да защити Сантяго; те не бяха от Сикрет сървис, а той със сигурност не беше президентът. Пък и един поглед към него беше достатъчен, за да разберат, че защитата му е абсолютно безпредметна.
Ем беше използвал заглушител и затова седящите в стая 242 нямаха представа какво става навън. Минаха три минути, преди полицаите пред хотела да решат, че убиецът вече не представлява опасност и могат да се обадят на капитан Дъсенс и да му кажат какво се е случило.
Дъсенс незабавно се обади на отдел „Убийства“, които изпратиха пълен екип. Втурна се надолу с Бригс и Мийд, но вече нямаше какво да направят.
Съдиите не ми се обаждат у дома. Никога. Има по-голяма вероятност да ме потърси президентът на Съединените щати, за да ме покани на официална вечеря, или пък Том Кулин да звънне и да ме пита дали не искам да стана полузащитник на „Джайънтс“.
Всеки съдия би сметнал подобно обаждане за пресичане на граница, която съдиите нямат интерес да пресичат. Ако имат да ми кажат нещо, карат секретаря да звънне и да ме извика в кабинета им.
Затова, когато чух гласа на съдия Катчингс в десет вечерта, моментално ми прималя и стомахът ми се сви. Мразя тези стомашни усещания, така че се подготвих за най-лошото. Бях в леглото до Лори и се надигнах на лакът, което е предпочитаната ми позиция за подготвяне.
Когато казах: „Здравейте, Ваша Чест“, Лори моментално разбра, че става дума за нещо важно, и седна. Тара и Майло бяха в края на леглото, но не проявиха чак такъв интерес.
— Господин Морисън също е на линия — каза съдията, имайки предвид Илай. — Реймънд Сантяго е убит преди малко повече от час. Убиецът му не е задържан и засега самоличността и местоположението му са неизвестни.
Първоначалната ми реакция нямаше нищо общо с делото. Изведнъж със сюрреалистична яснота проумях, че младият мъж, който преди няколко часа се намираше в тази къща, с когото разговарях и чиято защита уредих, вече не е между живите.
Интелектуално разбирам, че подобни неща се случват, но когато това стане, те въпреки всичко не ми изглеждат съвсем реални или възможни.
— Какво е станало с охраната? — попитах аз. Доста нелеп въпрос, но не можах да измисля друг.
— Бил е под охрана, когато е умрял — със суха ирония отвърна съдия Катчингс.
Насочих вниманието си към процеса и прецених, че новината е почти пълна катастрофа. Определих я като „почти“, защото макар загубата на информацията на Сантяго да бе съсипваща, убийството му със сигурност щеше да принуди съдията да ни позволи да представим този курс на защита пред журито.
— Ваша Чест, съдебните заседатели трябва да чуят това.
— Съгласен съм. Утре сутринта ще отсъдя по този въпрос.
— Ваша Чест — обади се най-сетне Илай, — възраженията на обвинението не се променят.
— Взето под внимание.
— И бихме искали да ни се даде възможност да бъдем изслушани отново.
— Отхвърля се. Нещо друго?
— Да. Бих искал да отида на местопрестъплението веднага щом разговорът приключи. Трябва ми разрешение двамата с Лори да бъдем допуснати.
— Господин Морисън? — недвусмислено попита съдията.
— Ще се погрижа — отвърна Илай.
— Добре. До утре, господа.
Затворих и веднага казах на Лори какво се е случило. Гледахме телевизия, докато се обличахме. Новините тъкмо бяха започнали и репортерите се бяха събрали на местопрестъплението със снимачни екипи. Името на Сантяго още не бе оповестено и репортерите явно нямаха представа за връзката му с делото „Цимерман“.
С Лори се качихме в колата и потеглихме. Полицаите по периметъра бяха предупредени и ни пуснаха, макар да ни предупредиха да не се пречкаме на криминалистите.