Както можеше да се очаква, Лори видя събитията от гледната точка на ченге и започна да гради предположения как убиецът е научил къде отива Сантяго.
— Несъмнено е имал информация — каза тя. — Няма начин да ги е проследил и да успее да извърши убийството. Заел е позиция предварително и ги е чакал да пристигнат.
— Къде се е намирал? — попитах аз.
— Мисля, че в някоя от онези сгради — посочи тя. — Вероятно от някой прозорец на горните етажи. Няма да им е трудно да установят къде точно. Стрелецът обаче не се е появил просто така; всичко е било нагласено предварително.
— Може би Сантяго се е раздрънкал не пред когото трябва — предположих аз.
— Невъзможно — поклати глава тя. — Сантяго не знаеше къде отива. Не знаеше дори за охраната, докато ти не му каза.
Започнах да се чудя на глас дали не съм казал на някого, но Лори съвсем правилно изтъкна, че аз също нямах представа къде ще отведат Сантяго.
— Информацията е изтекла от полицията — заключи тя.
Тръгнахме към лобито на хотела, превърнато в импровизиран полицейски команден център. С капитан Дъсенс се забелязахме едновременно.
— Ох, мамка му — простена той.
Често карам хората да реагират по този начин.
— Я, и ако това не е великият закрилник — отбелязах аз.
— Какво искаш, Карпентър?
— Искам да знам кой застреля свидетеля ми.
— Първо на теб ще кажа, когато разберем. Така че…
— Какво правят те тук? — попитах аз и посочих униформения армейски офицер, който разговаряше с човек от ФБР. Бях изненадан, че те и военните са пристигнали толкова скоро.
— Чакаха да разпитат момчето ти.
Това наистина ме вбеси, тъй като Сантяго трябваше да бъде мой свидетел. Фактът, че федералните са се канели първи да изкопчат нещо от него, бе дразнещ, а сега и будещ съмнение. Опитах се да говоря с тях за това, но те ме отпратиха.
На излизане отидох при Дъсенс.
— Ще се видим другата седмица.
— Къде?
— Ти ще стоиш на мястото на свидетеля, а аз ще се разхождам пред теб. Ще бъде забавно.
Беше ден на науката и Илай започна сутрешното заседание с призоваването на свидетелите криминалисти. Първи бе сержант Роджър Халики, ветеран от полицията, който несъмнено е прекарал повече дни в съда от мен.
Халики и Илай минаха през заученото показание без нито една засечка и съдебните заседатели ги слушаха внимателно цели два часа. Били имал остатъци от барут по ръката си и кръв по ризата, като и двете улики бяха силно инкриминиращи.
Когато дойде моят ред, не знаех дали да го разпитвам, или да призная клиента си за виновен.
— Сержант Халики, греша ли, като си мисля, че на показаната от вас схема остатъкът от барута е бил концентриран от дясната страна на дясната ръка на господин Цимерман?
— Не грешите.
— Това нормално ли е? — попитах аз.
— Не съм сигурен кое е нормално. Но следите могат да се обяснят с различни фактори. Например, ако жертвата е застреляна от упор, може да се опита да сграбчи оръжието, докато убиецът дърпа спусъка.
— Открихте ли барут по ръката на жертвата?
Халики поклати глава.
— Не.
— Но ако бяхте открили, това щеше ли да бъде вероятно обяснение за разположението на барута по ръката на господин Цимерман?
— Да.
— Значи, ако някой друг е държал оръжието заедно с господин Цимерман, това също би го обяснило?
— Не ми е известно някой друг да е държал оръжието по това време.
Кимнах.
— И следователно не сте проверили никой друг.
— Точно така.
Измъкнах, каквото можах, така че смених темата.
— Казахте, че с пистолета е стреляно два пъти, като единият изстрел е убил господин Ърскин. Накъде е бил насочен другият?
Оставих го да използва схемата на местопрестъплението, представена от Илай, и Халики показа, че другият куршум е бил открит по-надолу по улицата.
— Значи е стреляно в напълно различна посока от онази, в която се е намирала жертвата?
— Да — отвърна той.
— Да имате някаква представа защо?
— Ще повторя, ако жертвата се е опитвала да сграбчи оръжието…
— Извинете, сержант Халики, но вече заявихте, че нямате данни такава борба да се е състояла?