— И затова Сантяго е мъртъв — отбелязах аз.
— Вината не е моя.
— Някой е дал информация на стрелеца.
— И когато открием кой е бил той, ще се погрижим за него. Но ако се опитвате да го откриете в армията, само си губите времето.
— Да бе, забравих. Вашите хора са чисти и неопетнени като девствен сняг. Ърскин, Чембърс, Лоусън, Айверсън, Гриър, Сантяго… всички те са същински ангелчета.
— Забравихте Цимерман — напомни ми той и гласът му прозвуча насмешливо. Гневът ми изобщо не го впечатляваше.
— Били Цимерман е единственият невинен от цялата група.
— Тогава идете в съда и го докажете.
Кати Брайънт се надяваше никога да не ме види отново. Не може да се каже, че това я отличава от други жени, които съм познавал през живота си, но нейните причини бяха по-основателни. Разговорите с мен обелваха коричката от раната, причинена от смъртта на съпруга й.
Този път ме прие в дома си в Тийнек, може би, след като е определила, че макар да съм дразнещ, не представлявам физическа заплаха. Дори ми предложи кафе — благосклонен жест, който оцених и приех.
— Как върви процесът? — попита тя. — Боя се, че напоследък не следя много новините.
— Трудно — подцених положението аз. — Но сега ще се задействаме по-сериозно.
— Успех. Ако клиентът ви е невинен, разбира се.
— Благодаря.
— За какво искахте да говорим? — попита тя с нескрита тревога в гласа.
— За нещо, което ми споменахте при предишната ни среща — отвърнах аз. — Казахте, че Алекс е бил напрегнат от работата, особено през последните два месеца. Не спял добре и качеството на живота ви зависело от неща като цената на петрола и златото.
Тя кимна. Споменът бе съвсем пресен за нея.
— Да.
— Зная, че не ви е приятно да се връщате към това, но ще ви бъда благодарен, ако опитате. Можете ли да си спомните конкретни неща, които го разстройваха, или нещо, за което ви е споменавал?
— Не, не обичаше да говори за работа. Казваше, че не иска да я носи у дома, но, разбира се, тя никога не го напускаше.
— Да се е случвало да дочуете някакви разговори? Нещо, свързано с причината да е под стрес?
— Трябва да ви попитам нещо — каза тя.
— Разбира се.
— Защо искате да знаете всичко това? Алекс е бил случайна жертва онзи ден; не той е бил мишената. Това как би ви помогнало за делото?
Това бе моментът на истината. Трябваше да замажа нещата и да не й казвам какво целя. Това си бе стрелба в тъмното и нямаше причина тя да влиза в тунела с мен.
От друга страна, ако бях на нейно място, щях да искам да науча и да преценя лично.
— Може да не е бил случайна жертва. Не твърдя, че със сигурност е така. Дори не казвам, че е възможно. Но все пак има такава вероятност.
Тя кимна, но не проговори близо цяла минута. Накрая каза:
— Има нещо, което може да ви помогне.
— Какво?
— Една вечер гледахме новините, явно е била емисията в десет, защото бяхме в леглото. Мисля, че четях и не обръщах много внимание на телевизора.
— Добре…
— Алекс се разстрои от нещо, което видя. Усетих го как се напряга. След това веднага взе телефона и се обади.
— Знаете ли на кого?
Тя кимна.
— Чух го да казва „Стенли“, така че трябва да е бил Стенли Фриймън. Излезе от спалнята, докато говореше, но го чух да пита: „Стенли, чу ли какво е станало?“.
— Чухте ли нещо повече?
— Не. Разговорът обаче продължи дълго… може би около петнайсет минути. Ясно беше, че е важно, щом звъни на господин Фриймън в такъв късен час. Но когато се върна, Алекс се престори, че нищо не е станало.
— Знаете ли какво е видял, че да се разстрои така?
— Не. Но…
Тя стана и отиде до бюрото. Отвори чекмеджето и прегледа някакви пликове и книжа. Като че ли намери онова, което търсеше, и спря за няколко секунди, за да го прочете.
— Мога да ви кажа, че беше в петък, четиринайсети март.
— Сигурна ли сте?
— Да, защото на следващия ден племенницата ми навършваше две години и трябваше да идем на празненството. На сутринта обаче Алекс ми каза, че не може да дойде, трябвало да се погрижи за нещо в работата. Знаех, че е свързано с разговора му с господин Фриймън, но не го попитах за подробности.