Затворих и веднага позвъних на Сам Уилис. Той отговори веднага, както винаги.
— Уилис.
— Сам, извинявай за късния час, но искам да провериш списък на телефонни обаждания. — Сам вече бе доказал уменията си в тази област и нито той, нито аз бихме си позволили да се въздържаме поради законови съображения.
— Разбира се, кой е номерът?
— Не си спомням — отвърнах. — В офиса е. Но телефонът е регистриран на Алекс и Кати Брайънт. Живеят в Тийнек, на Чапман авеню.
— Ще го намеря — обеща той. — Стационарен ли е?
— Така мисля.
— Какво търсим?
— Обажданията от този номер на четиринайсети март, между десет вечерта и полунощ. Искам да знам на кого са звънели, с точния час и времетраене.
— Няма проблем — каза той. — За кога ти трябва?
— За колко време можеш да го направиш?
— Дай ми половин час.
Погледнах към Лори, която все още бе съвсем будна.
— Давам ти време до утре сутринта — казах аз и затворих.
— Нещо да имаш да ми казваш? — попита Лори.
— Изглеждаш страхотно.
— Имах предвид за случая.
— Не.
— Добре.
Първият ни свидетел бе армейски капитан Нейтън Кершоу.
Той бе от кабинета на главния инспектор и щеше да свидетелства за съдържанието на армейския доклад за атентата в Ирак. Полковник Микелсън бе уредил явяването му, вероятно мотивиран от желанието да се подмаже на генерал Прентис.
Капитан Кершоу бе най-малко метър деветдесет и пет и изглеждаше така, сякаш тежи не повече от седемдесет килограма. Беше рус и говореше бавно, с южняшки акцент, като вмъкваше куп „сър“-ове в отговорите си.
Проследих с него събитията в Ирак, с които той бе добре запознат, макар да не беше присъствал на място. В известен смисъл беше свидетел експерт, като експертизата му бе познаването на самия доклад.
След като се уверих, че съдебните заседатели са наясно с контекста, стигнах до същността на показанията му.
— Капитане, в резултат на този доклад и на събитията от онзи ден има ли освободени от армията?
— Да, сър. Петима души от военната полиция.
— Бихте ли ги изброили поименно?
— Сержант първа степен Джеръми Айверсън, сержант първа степен Джейсън Гриър, сержант Реймънд Сантяго, сержант Донован Чембърс и ефрейтор Тайлър Лоусън.
— Бяха ли намерени за виновни за експлозията?
— Не точно, сър. Преценено е, че са проявили нехайство и са позволили на извършителя да влезе в охранявания периметър.
— Значи не е определено, че са действали преднамерено?
— Не, сър.
— А определено ли е, че не са действали преднамерено?
Той поклати глава.
— Не, сър. Просто няма достатъчно доказателства за едното или за другото. Единственото заключение, което може да се направи, е за проявено нехайство.
— И заради това нехайство са били уволнени позорно?
— Получиха заповеди за уволнение РОП, което означава „различно от почетно“, сър.
— Разбирам. Армията следи ли хората с РОП уволнения след напускането им?
Той отново поклати глава.
— Определено не, сър.
— Какво се казва в доклада за майор Ърскин?
— Съвсем малко. Той не е посочен като виновен, макар че цялостната командна структура е сметната за донякъде неефективна.
— Той подаде ли оставка?
— Да, сър. Подаде. Четири месеца по-късно.
Нямах повече въпроси към капитан Кершоу и Илай продължи разпита. На практика нямаше какво да изкопчи от него, тъй като Кершоу се придържаше към доклада. Въпросите на Илай обаче продължиха повече от час, може би защото му харесваше да го наричат „сър“.
Чудех се кого да призова след това. Можех да продължа със свидетел на убийството на Сантяго. То се бе случило току-що и дори бе възможно някои от заседателите да са запознати с него. Вероятно то щеше да има най-голям ефект, тъй като единственото сигурно доказателство, с което разполагахме бе, че един от войниците е бил убит. Поради това реших да го оставя за последно.
Призовах лейтенант Хосе Алварес от полицейското управление на Албакърки да свидетелства за Тайлър Лоусън, който все още се водеше изчезнал. Предпочитах да разполагам с полицай от Вегас, тъй като именно там бе станало изчезването. За съжаление, но напълно логично, беше много по-лесно да прилъжа някой от Албакърки да се домъкне до Ню Джърси.