Помолих го да опише обстоятелствата, при които е поел охраната на Реймънд Сантяго през онази вечер.
— Съдия Катчингс издаде заповед на щатската полиция Сантяго да бъде поставен под охрана, по ваше искане.
— Получихте ли допълнителна информация за сержант Сантяго?
— Получихме. — Дъсенс продължаваше да използва множествено число; определено не искаше цялата вина да се стовари върху него.
Продължих да го ръчкам и той разкри, че Сантяго е един от войниците, изхвърлени от армията заради нехайство през онзи съдбовен ден в Ирак.
След като описа как съм му се обадил и как е изпратил двама полицаи в дома ми да вземат Сантяго, аз го попитах:
— Чакахте ли го в хотела?
— Да.
— С още полицаи под ваше командване?
— Да. В хотела бяха изпратени още шестима полицаи.
— Имаше ли още някой с вас?
Той кимна.
— Да. Специален агент Уилбър Бригс от ФБР и капитан Дерек Мийд от армията. Смятаха да разпитат Сантяго след пристигането му.
Това бе важен факт и държах заседателите да го чуят. Исках да знаят, че Сантяго не е просто някаква измислица на защитата и сериозни поделения на американското правителство са изгаряли от нетърпение да чуят какво има да казва.
В същото време бях озадачен от нелогичността на ситуацията. Първо федералните проявяват достатъчно голям интерес, за да поставят охрана на Майло, после дават задна, а след това искат да разпитат Сантяго. Не бях сигурен какво са очаквали да научат от него, особено като се има предвид, че се бяха задоволили да замажат разследването на атентата в Ирак.
— Вие ли ги уведомихте, че Сантяго ще бъде поставен под охрана? — попитах аз.
— Не. Нямам представа как са научили.
Аз също нямах представа и това не ми даваше покой. Продължих нататък и накарах Дъсенс да обясни, че изстрелът е дошъл от прозорец на една доста отдалечена сграда. Той описа оръжието като модерна мощна карабина, а стрелецът — като отличен снайперист.
— Значи твърдите, че когато хората ви са пристигнали със Сантяго, стрелецът вече е бил на позиция?
— Определено — потвърди той.
— Имате ли представа как е научил къде отвеждат Сантяго?
— Нямам — твърдо отговори той.
— Бяхте ли разкрили мястото на мен, на друг представител на защитата или на съда?
— Не.
— Благодаря, капитане.
Дъсенс направо зяпна, когато го освободих, не можеше да повярва, че не опитах да го поставя в неудобно положение. На мен самия ми бе трудно да повярвам.
Илай започна разпита си, като пита Дъсенс дали е знаел къде живее Сантяго.
— Не.
— Знаехте ли къде е живял, преди да постъпи в армията?
— Не — поклати глава Дъсенс.
— Бил ли е женен?
— Не зная.
— Значи знаете съвсем малко неща за него. Това вярно ли е? — попита Илай.
— Вярно е.
— Знаете ли дали е имал някакви врагове?
— Поне един със сигурност. — Залата и част от заседателите се разсмяха на отговора, което определено не бе реакцията, търсена от Илай.
— Но лично вие не знаете защо този враг го е застрелял?
— Не.
— Доколкото знаете, убийството на Сантяго може и да не е имало връзка с атентата в Ирак, нали?
— Точно така.
— Доколкото знаете, то би могло да няма нищо общо и с това дело, нали?
— Да. Благодаря. Нямам повече въпроси.
След края на заседанието се обадих на Джонатан Чаплин. Наложи се да чакам близо пет минути. Когато най-сетне отговори, му казах, че трябва да се видим, и го попитах дали мога да ида веднага.
— За какво става въпрос? — попита той.
— Излезе нещо по делото, върху което работя, но освен това се нуждая от инвестиционна консултация, при това спешно.
— Племенникът Филип не предлага ли достатъчно добри услуги? — поинтересува се той.
— Фреди, племенникът на Една. Да кажем, че си има своите ограничения.
Той се опита да уреди срещата за следващата седмица, но аз го притиснах и му казах, че графикът на съда е такъв, че наистина нямам време. Накрая се съгласи да ме приеме в шест вечерта, но ме предупреди, че разполага само с четирийсет и пет минути, после имал уговорена вечеря.