Поех към дома и по пътя се обадих на Сам.
— Не се е обаждал — каза той. — Поне не от онзи номер.
Надявах се Чаплин да се обади на съзаклятника си от телефона и Сам да успее да го проследи. Номерът беше успявал преди, но Чаплин или бе твърде умен, или прекалено голям късметлия.
— Добре… струваше си да опитаме.
— Помъчих се да открия мобилния му телефон — каза Сам. — Няма регистриран на свое име; всичките са на името на компанията. Повече от осемдесет са.
Следващото ми обаждане бе до Уили.
— Готов ли си да играеш ролята на шпионин?
— Че как — отвърна той. — Какво предлагаш?
Попитах го дали може да дойде веднага и той с готовност се съгласи. Предпочитах да не обяснявам по телефона, а и Лори да е наблизо, така че да разкажа и на нея за срещата с Чаплин и да чуя мнението й.
Уили бе пристигнал в дома ми преди мен; седеше в кухнята с Лори и кучетата и унищожаваше онова, което със сигурност бе вечерята ми. Покрай него и Маркъс бях застрашен от гладна смърт, ако това дело не свършеше в най-скоро време.
Запознах ги с всичко станало дотук, до неуспеха на Сам да се добере до мобилния номер на Чаплин.
— На кого се надяваше, че ще се обади? — попита Лори.
— На някой друг, замесен в операцията.
— Може да няма такъв. Възможно е Ърскин да е бил единственият. А Ем да върши само мръсната работа.
Поклатих глава.
— Не мисля. Всичко ми изглежда по-голямо. Ако трябва да предполагам, вероятно компанията на Чаплин е била използвана като канал за инвестиране в петрол и родий. Може би Фриймън и Брайънт са били съучастници, но не ми се вярва.
— Защо?
— Защото Кати Брайънт каза, че Алекс бил разстроен, когато научил за експлозията в мината.
— В такъв случай може би той и Фриймън са били сметнати за потенциална заплаха и затова са били убити при атентата.
Кимнах.
— Което означава три заека с един изстрел. Атентатът вдига цената на петрола и убива двамата, които са представлявали опасност за схемата.
Досега Уили бе чакал търпеливо, но се възползва от настъпилото мълчание.
— И какво искаш да направя?
— Да следиш Чаплин навсякъде. Да снимаш всеки, с когото се среща. И да не му позволяваш да те види.
Уили кимна.
— Супер.
Лори изглеждаше малко разтревожена, както и предполагах.
— Уили, сигурен ли си?
— Разбира се. Нямаш грижи.
Дадох му служебния и домашния адрес на Чаплин, осигурен ми от Сам. Влязохме в интернет и открихме куп снимки на Чаплин, така че Уили да знае кого ще следи. Накрая му дадох цифровия си фотоапарат. Не бе правен по поръчка на ЦРУ, но трябваше да свърши работа. Уили обеща да започне още сутринта и си тръгна.
— Това може да не е най-добрият начин да използваме талантите му — каза Лори.
— Знам, но мисля, че ще се справи — отвърнах. — Пък и няма да изгубим много, ако не успее.
— В смисъл?
— Не мисля, че Чаплин е особено печен в тази област, така че най-вероятно няма да забележи, че си има опашка. Ако се усети, ще се разтревожи, а това е добре дошло. Може би ще допусне някаква грешка.
Лори не изглеждаше особено убедена.
— Може и да си прав, но въпреки това се тревожа за Уили.
— Той може да се справи по-добре дори и от мен — отвърнах аз.
— И това би трябвало да ме успокои?
Предполагах, че не.
Алан Ландън можеше да реагира на обаждането на Чаплин с гняв, но това не беше в неговия стил. Определено имаше всички основания да бъде бесен. Беше планирал всеки етап, бе обмислил почти всяка случайност, а се намираше в трудно положение заради некадърността на други.
Още от първия ден знаеше, че Карпентър представлява опасност. Беше умен, разполагаше с ресурсите и щом вземеше клиент, правеше всичко необходимо да го защити. Именно затова Ландън беше наредил Цимерман да бъде убит в затвора. Нападението обаче се беше провалило и ставащото сега бе резултат от този провал.
Ландън знаеше, че рано или късно ще се стигне дотук; бяха заложени твърде много пари, участваха твърде много хора, имаше твърде много движещи се части, за да може всичко да си остане потулено завинаги. Беше се подготвил за този момент и щеше да се справи отлично. Просто искаше да разполага с още седемдесет и два часа, преди да се случи.