— Карпентър знае за родия — каза Чаплин с намек за паника в гласа. — И свързва цялата история със станалото в Ирак.
— Знае ли детайлите?
— Не — отвърна Чаплин. — Не мисля. Ако ги знаеше, нямаше да се опитва да ме притисне, а щеше да разговаря направо с федералните.
— Добре — каза Ландън. — В такъв случай е важно да не се поддаваш на въпросния натиск. Всичко ще приключи много скоро.
— За теб, може би. Но аз трябва да продължавам със собствения си живот. Не мога да изчезна.
— Няма да ти се наложи — успокои го Ландън, макар че от самото начало планът му включваше Чаплин да изчезне против волята си, когато му дойде времето. — Всичко е под контрол.
— От моята позиция нещата не изглеждат така.
— Трябва да продължиш да ми се доверяваш. До следващата седмица всичко ще бъде минало.
— Ясно. Добре — каза Чаплин, макар да не звучеше особено убеден.
— Не си направил нищо лошо. Инвестирал си от името на клиентите си, при това по тяхно нареждане.
— Умряха хора — посочи Чаплин. — Стенли умря, за бога.
— Това беше нещастен случай…
— Наистина ли? — прекъсна го Чаплин.
— … с който ти нямаш абсолютно нищо общо.
— Не искам да вляза в затвора, Алан.
— Това няма да се случи — увери го Ландън и добави наум: „Защото няма да си сред живите“.
След като разговорът приключи, Ландън се обади на Ем.
— Карпентър изнервя Чаплин.
Новината никак не изненада Ем.
— Казах ви, че на Чаплин не може да се разчита.
— Ще се справи до следващата седмица — каза Ландън. — А след това няма да има значение.
— Надявам се да сте прав — рече Ем. Забелязваше по-малко увереност в гласа на Ландън, което бе сигурен знак, че е по-разтревожен, отколкото показваше.
— Нещата при вас под контрол ли са?
— Напълно. Просто чакам мишената да се появи.
— Добре. Когато приключите, започваме да разчистваме. Чаплин, Карпентър… всички.
Ем не успя да сдържи усмивката си. Ландън не се съмняваше, че той командва и че Ем ще направи всичко, което му бъде наредено.
Грешеше и в едното, и в другото.
Уили Милър беше изненадан колко лесно е да следиш някого; просто му се искаше да не беше толкова отегчително. Намираше се на известно разстояние от къщата на Чаплин в Шорт Хилс, когато той излезе сутринта, след което го проследи чак до офиса му.
Чака отвън цял ден, но Чаплин не излезе нито веднъж, дори за обяд. Уили реши, че явно си имат един от онези фирмени готвачи, за които беше чел; може би нямаше да е зле да наеме един такъв за фондацията. Можеше да готви за него и Сондра, а през останалото време да пече домашни кучешки бисквити.
Поне това беше тема за размисъл през безкрайните часове, които прекара в очакване на Чаплин. В шест и половина колата му най-сетне излезе от паркинга и Уили тръгна след нея. Чаплин се прибра право у дома и след като светлините на долния етаж угаснаха в десет и петнайсет, Уили си тръгна.
Уили не беше особено интроспективен тип, но се познаваше достатъчно, за да си дава сметка, че още няколко подобни дни ще го докарат до лудост.
Ако утре моделът се повтореше, трябваше просто да направи нещо.
Здравата бяхме загазили. Може би не трябва да използвам множествено число, защото загазилият всъщност бе клиентът ми, Били Цимерман. Ако изгубехме делото, а нещата вървяха точно натам, той щеше да прекара остатъка от живота си зад решетките. Аз пак щях да се прибирам у дома, да спя с Лори, да си играя с Тара и да гледам есенните мачове на „Джайънтс“.
Щях да бъда разстроен и да се чувствам виновен, но животът ми щеше да продължи. Това обаче в никакъв случай не се отнасяше за Били.
Имах няколко минути за разговор с него преди началото на заседанието и той отвори направо темата.
— Как върви според теб?
— До този момент изоставаме.
Изглеждаше изненадан.
— Така ли? Аз пък си мисля, че посочваш добре доводите си.
— Може би, но доводите ми не са правилните. Говоря за конспиративни теории, изчезнали хора и убийства по целия свят. Илай пък говори за човек на улица в Еджуотър с пистолет в ръка и труп на земята.
— Значи ще изгубим?