— Защо пазите клиента ми?
— Защото така ми е наредено — отвърна полицаят. — Да не мислите, че е по лична инициатива?
Разговорът определено не се очертаваше да е от продуктивните.
— Защо са ви изпратили тук?
Той сви рамене.
— Нямам абсолютно никаква идея. Но никой няма да припари до кучето. — Кимна към Фред. — С изключение на него.
Явно така нямаше да стигнем далеч, но и без това не се бях запътил нанякъде. Малко вероятно бе да проведа смислена среща с Майло — просто исках да го погледам още малко. Беше невероятен. Силно куче, което определено няма нужда от въоръжена охрана, която да осигури безопасността му. Дразнех се, че го виждам затворен в клетка.
— Добре — казах аз и погледнах покрай пазача към кучето. — Майло, не говори с никого за нищо. Ако някой те пита нещо, кажи му да се обърне към адвоката ти. Ако имаш нужда от нещо — цигари, четиво, каквото и да е — просто кажи на охраната.
Полицаят имаше вид, сякаш се канеше да ме застреля, така че с Фред се оттеглихме в основната част на приюта.
— Имаш ли представа за какво става дума? — попитах аз.
— Не. Докараха го, сякаш е Ал Капоне, и не ми казаха нищо. Има обаче денонощна охрана. Може би си мислят, че някой ще се опита да го открадне. Кражбата на кучета обикновено не е проблем тук.
Фред намекваше за факта, че често имаше изключително неприятната задача да приспива някои от кучетата. Именно затова с Уили направихме фондацията си.
Обадих се на Пит от колата, разказах му за случката и се изненадах, че той изобщо не е изненадан.
— Да, канех се да ти звънна — каза той. — Току-що научих за охраната.
— Какво става тук?
— Не знам, но случаят е засекретен. И се говори, че е намесено ФБР.
— ФБР ли? Кого е убил приятелят ти?
— Какво става с принципа невинен до доказване на противното? — поинтересува се той.
— Ти да не си станал член на Движението за граждански свободи? В чие убийство е обвинен приятелят ти?
— Не знам.
— В такъв случай да предполагам ли, че не знаеш и къде е мястото на кучето във всичко това?
— Нямам представа.
— Благодаря. Въвличаш ме в ситуация, която определено се отразява положително на живота ми.
— Да не би да се отказваш? — попита той.
— Не.
— Защото видя кучето, нали? Видял си го в клетката и искаш да го извадиш оттам.
Ядосах се, че е прав, но не можах да измисля някакъв хаплив отговор, така че премълчах.
Той се разсмя. Много добре знаеше, че е отбелязал точка.
— Всъщност предпочиташ кучетата пред хората.
— Може би е време да започна да излизам с по-добра порода хора.
Връзката прекъсна.
Трябваше да разговарям с адвоката на Били Цимерман. Така той щеше да убеди съда да ми позволи да представлявам Майло. Трябваше да призная, че полузабъркването ми във всичко това вече не приличаше на дребна задача. Не само че исках да извадя кучето от незаслужения затвор, но и бях повече от любопитен да разбера защо пред клетката му е поставена денонощна въоръжена охрана.
Обадих се на Рита Гордън от канцеларията на съда, за да разбера кой представлява Цимерман. Имах четирийсет и пет минутна афера с нея преди няколко години, когато Лори беше в Уисконсин и бяхме разделени. Сексуалният апетит и енергията на Рита са от такъв порядък, че ако аферата беше продължила петдесет и пет минути, сигурно щяха да ме изгребват с лъжица от леглото.
— Здрасти, голямо момче — каза тя, когато чу гласа ми. Напоследък ме наричаше „голямо момче“ и не знаех как да го разбирам. Потиснах желанието да я попитам какво има предвид и дали се майтапи, защото се страхувах от отговора.
Побъбрихме известно време, тъй като това е цената, която плащам за информация. Накрая попитах:
— Кой е адвокат на Били Цимерман?
— Името Никой говори ли ти нещо?
— Какво означава това?
— Означава, че отказва адвокат — отвърна тя. — Служебният защитник се занимаваше до повдигането на обвинението, след това Цимерман заяви, че не се нуждае от защита.
— Значи ще се представлява сам?
— Доколкото ми е известно, не е казвал това, но в крайна сметка ще се наложи да вземе някакво решение.
С всяка минута нещата ставаха все по-сложни.
— Трябва да се видя с него.
— Всички си имаме своите нужди.