Пристъп на паника стисна гърлото на Чаплин, но той успя да се овладее.
— Определено няма да кажа каквото и да било. Подобно нещо само ще ми осигури място в затвора.
— Освен ако не се уредиш с имунитет в замяна на това да ме издадеш.
— Стига, Алан. Никога не бих го направил.
— Вярваш ли му? — попита Ландън.
Чаплин се обърка.
— На кого да вярвам?
— Не съм аз онзи, който да каже. — Гласът прозвуча зад Чаплин и той рязко се завъртя. Беше Ем и макар никога да не го бе виждал, Чаплин се уплаши до смърт. Пистолетът в ръката му казваше всичко.
Чаплин се обърна към Ландън.
— Алан, моля те…
— Съжалявам, Джонатан. Когато става дума за пари, поемам рискове. Но за подобни неща…
— Кълна се, няма да кажа нищо. Моля те, Алан, умолявам те.
— Недей, Джонатан, непристойно е. Ем…
Ем не се поколеба; изстреля три куршума. И трите улучиха Алан Ландън право в гърдите, на сантиметри един от друг. Ландън отлетя назад към стената и бе мъртъв много преди да се строполи на земята. И много преди да има време да осъзнае какво става.
На Чаплин му трябваше известно време да проумее на какво е станал свидетел, да се опита да разбере защо Ландън е мъртъв, а той — все още жив. Това не му донесе чувство за безопасност; инстинктът му казваше, че Ем е тук, за да убие и двамата.
Тръгна към вратата, която се намираше на около шест метра от него, твърде далеч, за да я стигне навреме.
— Стой! — извика Ем и Чаплин замръзна. — Обърни се — нареди убиецът и Чаплин се подчини.
За негова изненада Ем не беше вдигнал пистолета.
— Няма от какво да се страхуваш — каза Ем. — Стига да си затваряш устата и да правиш, каквото ти се каже.
— Ще правя. Кълна се.
— Тогава се прибери у дома и се погрижи всички сделки да бъдат изпълнени според плана. След това всичко приключва.
— Значи мога да си вървя?
— След като ми помогнеш да разчистим.
Чаплин помогна. Увиха трупа на Ландън в найлон, отнесоха го навън и го натовариха в багажника на Ем.
— Вече можеш да си вървиш — каза Ем.
Чаплин потегли и не погледна назад.
— Анди, знам къде е Ем. Или най-малкото къде е бил преди два дни.
Уили Милър се обади, за да ми съобщи важната — поне според него — новина. Знаех, че е важна за него, защото ме събуди в шест и петнайсет сутринта. Видях, че Лори е станала и върти бясно педалите на велоергометъра. Сякаш светът и аз бяхме в различни часови зони.
— Къде?
— В Еверет, съвсем близо до Бостън.
— „Бил“ ли каза? Значи мислиш, че вече не е там?
— Източникът ми го е видял да излиза от един хотел — отвърна Уили. — Не знае дали ще се върне.
— Кой е източникът ти? Русо?
— Да. Пусна новината и някакъв тип се обади и каза, че го е видял. Русо каза, че на човека можело да се разчита.
Чух шум на заден план, сякаш някой говореше по високоговорител.
— Къде си? — попитах го.
— На „Ла Гуардия“. Самолетът ми излита след четирийсет и пет минути.
Чудех се какво да правя. Ако Ем наистина бе там, преследването му означаваше огромна опасност за Уили. Всеки с някаква представа за Ем, казваше, че той е убиец със сърце от лед, за премахването на който ще е нужна цяла армия от Маркъсовци.
От друга страна, бе много вероятно информаторът да е сгрешил, тъй като не знаех защо Ем ще се завира в някакво малко градче в Масачузетс. Освен това човекът бе съобщил, че е възможно Ем да е напуснал, като по този начин се застраховаше идеално, в случай че греши. Можеше да се е обадил само за да се докара пред Русо.
Решението ми значително се омаловажаваше поради факта, че Уили така или иначе нямаше да ме послуша. Твърдо бе решил да замине за Еверет.
— Уили, внимавай. С типове като този шега не бива.
— Чувам те — каза той.
— Намериш ли го, веднага ми се обади и ще кажа на ФБР да се намеси. Синди Сподек работи в офиса в Бостън.
— Чувам те.
— Моята препоръка обаче е изобщо да не отиваш.
— Не те чувам — каза той и затвори.
Малко по-късно звънна Сам. Май се налагаше да изчета едно конско на екипа си и да им обясня, че работим от девет до пет.
— Мисля, че го пипнах, Анди. Газ.
— Съжалявам да го чуя, Сам. Защо не вземеш еспумизан и не ми се обадиш по-късно?