– Добре – отвърнах аз. – В такъв случай, госпожице Кампо, наистина ли сте казали на неколцина свои клиенти, че се надявате да напуснете бранша?
– Да, наистина. – За пръв път от много въпроси насам тя отговори, без да се поколебае нито за миг.
– Вярно ли е също, че виждате евентуалната финансова страна на това дело като начин да се измъкнете от бранша?
– Не, това не е вярно – без колебание заяви свидетелката – Тоя тип ме нападна. Щеше да ме убие! Това е истината!
Подчертах нещо в бележника си, поредният мълчалив акцент.
– Чарлз Талбот редовен клиент ли ви беше? – продължих после.
– Не, оная вечер в „Морганс“ го видях за пръв път.
– И е издържал отсяването на изродите.
– Да.
– Чалз Талбот ли беше мъжът, който ви удари по лицето на шести март?
– Не – бързо отвърна тя.
– Предложихте ли на господин Талбот да си поделите печалбата, която бихте могли да получите от евентуален иск срещу господин Рулей?
– Не съм. Това е лъжа!
Погледнах съдията.
– Ваша светлост, може ли да помоля клиента си да се изправи на мястото си?
– Моля, господин Холър.
Дадох знак на Рулей да стане и той се подчини. Пак се обърнах към Реджина Кампо.
– Добре, госпожице Кампо, сигурна ли сте, че това е мъжът, който ви е ударил вечерта на шести март?
– Да, той е.
– Колко килограма тежите, госпожице Кампо?
Тя се дръпна от микрофона, сякаш сепната от тоя недискретен въпрос, макар и след цял низ от въпроси, свързани със сексуалния й живот. Забелязах, че Рулей понечва да седне, и му направих знак да остане прав.
– Не съм сигурна – отвърна жената.
– В рекламата ви в оня уебсайт посочвате теглото си като четирийсет и осем килограма – продължих аз. – Така ли е?
– Да, струва ми се.
– Значи, ако приемат вашата версия за шести март, съдебните заседатели трябва да повярват, че сте успели да надвиете господин Рулей и да избягате от него.
Посочих клиента си, който беше висок най-малко метър и осемдесет и тежеше поне трийсет и пет кила повече от нея.
– И все пак се случи точно така.
– При това, докато той ужким опирал нож в гърлото ви.
– Исках да се спася. Човек е способен да извърши удивителни неща, когато животът му е в опасност.
Тя използва последното си защитно средство. Разплака се, като че ли моят въпрос беше разбудил ужаса от близката среща със смъртта.
– Можете да седнете, господин Рулей. Засега нямам повече въпроси към госпожица Кампо, Ваша светлост.
Заех мястото си до моя клиент. Струваше ми се, че кръстосаният разпит мина добре. Стратегията ми беше отворила още много ранички. Кръвта на прокурорските аргументи изтичаше. Рулей се надвеси към мен и ми прошепна само една дума:
– Блестящо!
Минтън се изправи за повторен разпит, но сега приличаше на комар, пърхащ край отворени рани. Нямаше как да се върне към някои от отговорите, които беше дала главната му свидетелка, нямаше как да промени някои от образите, които бях внушил на съдебните заседатели.
След десет минути той приключи и аз се отказах от други въпроси, тъй като смятах, че прокурорът не е постигнал нищо с втория си опит и че спокойно мога да го оставя на мира. Съдията го попита дали има други свидетели и Минтън отговори, че иска да обмисли тоя въпрос по време на обедната почивка.
При други обстоятелства щях да възразя, защото трябваше да знам дали ще разпитвам свидетел веднага след обяд. Сега обаче го оставих. Предполагах, че прокурорът е под огромно напрежение и се колебае. Исках да го тласна към взимане на решение и смятах, че едночасовата почивка ще му помогне.
Съдията освободи съдебните заседатели, като им даде само един час, вместо обичайните деветдесет минути. Явно беше решена да ускори темпото. Съобщи, че съдът се оттегля до 13:30 и припряно напусна мястото си. Сигурно й се пушеше.
Попитах Рулей дали майка му може да обядва с нас, за да обсъдим показанията й, защото най-вероятно щях да я призова по някое време следобед, макар и не точно след почивката. Той отговори, че ще го уреди, и предложи да се срещнем в един френски ресторант на Вентура Булевард. Казах му, че имаме по-малко от час и че майка му трябва да дойде в „Четирите зелени полета“. Не ми харесваше мисълта да ги заведа в своето убежище, обаче знаех, че там ще можем да хапнем набързо и да се върнем в съда навреме. Храната сигурно нямаше да е по стандартите на френското бистро на Вентура, ала това не ме смущаваше.
Когато се надигнах и се извърнах от масата на защитата, видях, че галерията пустее. Всички бяха отишли на обяд. Само Минтън ме чакаше при перилата.
– Може ли да поговорим за момент? – попита той.