– Да, няма да стане. Явно ще продължим докрай.
Оставих куфарчето си на масата на защитата и се зачудих дали фактът, че Минтън се готви за заключителната си реч, означава, че се е отказал да призовава нови свидетели. Изведнъж се паникьосах. Хвърлих поглед към масата на обвинението и не видях нищо, което да ми подскаже плановете на прокурорчето. Знаех, че мога направо да го попитам, обаче не ми се щеше да се откажа от равнодушно самоуверената си поза.
Вместо това се запътих към бюрото на съдебния пристав, за да поговоря с Бил Миън, шерифа, който ръководеше залата на Фулбрайт. Видях отгоре пръснати документи. Сред тях трябваше да е съдебният календар, както и списъкът на арестантите, които тая сутрин щяха да карат с автобус в съда.
– Отивам да си взема едно кафе, Бил. Искаш ли нещо?
– Не, мой човек, мерси. Дотук бях с кофеина. Поне за известно време.
Усмихнах се и попитах:
– Ей, това списъкът на арестантите ли е? Може ли да хвърля едно око, за да видя дали някой от клиентите ми е в него?
– Естествено.
Миън ми подаде няколко страници, прихванати с телбод. В списъка фигурираха всички затворници, които в момента се намираха в затворите на съда. След името се посочваше номерът на съдебната зала, в която щяха да водят арестанта. Като си придавах максимално небрежен вид, аз го прегледах и открих Дуейн Джефри Корлис. Доносникът на Минтън се намираше в сградата и щяха да го доведат в съда на Фулбрайт. За малко да въздъхна от облекчение, обаче успях да се въздържа. Явно прокурорчето все пак щеше да изиграе нещата така, както се бях надявал.
– Нещо не е наред ли? – попита шерифът.
Погледнах го и му върнах листата.
– Не, защо?
– Не знам. Просто изглеждаш така, като че ли нещо се е случило.
– Още нищо не се е случило, но ще се случи.
Напуснах залата и слязох в кафенето на втория етаж. Когато се наредих на опашката, за да платя за кафето, видях Маги Макфърсън да влиза и да се запътва направо към кафемашините. След като платих, отидох при нея. Тя изсипваше прахче от розово пакетче в кафето си.
– Божичко – възкликнах. – И бившата ми жена все ми казваше, че тъкмо така го харесва.
Тя се обърна и ме видя.
– Стига, Холър.
Но се усмихна.
– Какво правиш? Не трябваше ли да се готвиш да дръпнеш шалтера на Минтъновия ПауърПойнт?
– Няма страшно. Всъщност трябва да дойдеш и да гледаш Шоуто. Старата срещу новата школа, борбата на века.
– Съмнявам се. Между другото, това не е ли същият костюм, който носеше вчера?
– Да, той ми е за кадем. Обаче откъде знаеш какво съм носил вчера?
– А, отбих се за няколко минути в залата на Фулбрайт. Ти беше прекалено зает да разпитваш клиента си, за да ме забележиш.
Тайно се зарадвах, че изобщо обръща внимание на костюмите ми. Знаех, че това означава нещо.
– Ами тогава защо не се отбиеш и тая сутрин?
– Днес не мога. Много съм заета.
– С какво?
– Поемам едно убийство от Анди Севил. Той напуска, за да се заеме с адвокатлък и вчера си поделихме делата му. На мен се падна най-хубавото.
– Чудесно. Обвиняемият има ли нужда от адвокат?
– Няма да стане, Холър. Нямам намерение да го изпусна заради теб.
– Само се майтапя. Имам си предостатъчно работа.
Тя постави капачка на чашата си и я вдигна от плота, като я държеше с няколко салфетки, за да не се опари.
– И при мен е същото. Ще ми се да можех да ти пожелая успех днес, обаче не мога.
– Да, знам. Трябва да поддържаш служебната линия. Просто гледай да ободриш Минтън, когато слезе при вас с шапка в ръце.
– Ще опитам.
Тя излезе от кафенето и аз отидох на една свободна маса. Имах още петнайсет минути до началото на процеса. Извадих мобилния си и позвъних на втората си бивша жена.
– Аз съм, Лорна. В играта сме с Корлис. Готова ли си?
– Да.
– Добре, само проверявам. Ще ти се обадя.
– Успех, Мики.
– Мерси. Ще ми трябва. Бъди готова за следващото обаждане.
Затворих и тъкмо се канех да стана, когато видях детектива от лосанджелиската полиция Хауърд Кърлин да слаломира между масите към мен. Човекът, който беше вкарал Хесус Менендес в затвора, нямаше вид да се е отбил за сандвич с фъстъчено масло и сардини. Носеше сгънат на две документ. Той дойде при моята маса и го хвърли пред чашата ми.
– Какъв е тоя боклук? – попита полицаят. Започнах да разгъвам листа, въпреки че знаех какво е.
– Прилича ми на призовка. Би трябвало да знаеш какво е.
– Разбираш какво те питам, Холър. Каква е тая игра? Нямам нищо общо с това дело и не искам да участвам в твоите глупости.
– Това не е игра и не са глупости. Призован си като свидетел на защитата.