– Достатъчно, господин Корлис – прекъснах го. – Мисля, че стига.
Свидетелят остави разпечатката и ме погледна като дете, което е отворило врата на препълнен килер и вижда, че всичко ще се изсипе отгоре му.
– Изобщо обвиниха ли ви в лъжесвидетелстване в делото Бентли? – попитах го аз.
– Не – категорично заяви той, като че ли тоя факт напълно го оправдаваше.
– Защото полицаите са ви били съучастници във фалшифицирането на показанията срещу господин Бентли, затова ли?
Минтън скочи на крака.
– Сигурен съм, че господин Корлис няма представа за причините да не го обвинят в лъжесвидетелстване.
Фулбрайт отмени въпроса ми, обаче не ми пукаше. Вече бях толкова напред с тоя свидетел, че не можеха да ме настигнат. Просто продължих със следващия въпрос.
– Някой прокурор или полицай поиска ли от вас да се опитате да спечелите доверието на господин Рулей?
– Не, сигур е било чиста случайност.
– Значи не са ви казвали да изкопчите признание от господин Рулей, така ли?
– Не, не са.
Дълго се взирах в него с отвратено изражение.
– Нямам повече въпроси.
Отнесох гневната си поза на мястото си и сърдито хвърлих касетата пред себе си, преди да седна.
– Господин Минтън? – попита съдията.
– Нямам повече въпроси – унило отвърна прокурорчето.
– Добре – бързо каза Фулбрайт. – Ще освободя съдебните заседатели за обедна почивка, макар и малко рано. Искам всички да се върнете тук точно в един часа.
Тя принудено се усмихна и изчака заседателите да напуснат залата. Лицето й стана сериозно в мига, в който вратата се затвори.
– Чакам защитата и обвинението в кабинета си. Моментално.
И без да дочака отговор, Фулбрайт напусна мястото си толкова бързо, че тогата й се понесе подире й като черната мантия на смъртта.
41
Докато ние с Минтън стигнем до кабинета й, съдия Фулбрайт вече беше запалила цигара. След едно дълго дръпване, тя я угаси в стъкленото преспапие на бюрото и пусна угарката в найлонова торбичка, която извади от дамската си чанта. Не искаше да остави доказателства за прегрешението си нито за нощните чистачи, нито за когото и да било. Фулбрайт издиша дима към вентилационната шахта на тавана, после сведе поглед към прокурорчето. Като имах предвид изражението й, радвах се, че не съм на негово място.
– Господин Минтън, какво правите с моя процес?
– Ваша…
– Млъкнете и сядайте. И двамата.
Подчинихме се. Съдията се успокои и се надвеси над бюрото си. Продължаваше да не откъсва поглед от Минтън.
– Кой работи по онзи ваш свидетел? – спокойно попита тя. – Кой проучи миналото му?
– Хмм, би трябвало да е… всъщност го проверихме само в окръг Лос Анджелис. Нямаше нищо особено, нищо, което да ни предупреди. Проверих името му в компютъра, обаче без инициалите.
– Колко пъти са го използвали в окръга?
– Само един път в съда. Обаче е давал сведения в още три дела, поне толкова открих аз. Не попаднах на нищо за Аризона.
– Никой ли не се сети да провери дали този тип е бил някъде другаде, дали е използвал други варианти на името си?
– Ами… не. Информацията ми предаде прокурорката, която първа пое делото. И аз просто реших, че тя го е проверила.
– Дрън-дрън – обадих се аз.
Съдията ме погледна. Можех да си мълча и да гледам как погребват Минтън, обаче нямаше да му позволя да вземе със себе си Маги Макфърсън.
– Първата прокурорка беше Маги Макфърсън – поясних. – Делото остана в нейни ръце всичко на всичко около три часа. Тя е моя бивша жена и още щом ме видя на първото изслушване, разбра, че няма повече работа по него. И ти го получи още същия ден, Минтън. Кога е трябвало да провери миналото на свидетелите ти, особено на тоя тип, дето е изпълзял изпод камъка си едва след първото изслушване? Предала ти го е и толкова.
Прокурорчето отвори уста да отговори нещо, ала съдията го прекъсна.
– Няма значение кой е трябвало да го свърши. Така или иначе, не е свършено както трябва и според мен поставянето на този човек на свидетелската скамейка е много сериозна прокурорска простъпка.
– Ваша светлост – възкликна Минтън. – Аз…
– Спестете си оправданията за пред шефа си. Него ще трябва да убеждавате. Какво е последното предложение, което прокуратурата е отправила на господин Рулей?