Минтън сякаш се беше вцепенил и не можеше да отговори. Наложи се да го сторя вместо него.
– Обикновено насилие, шест месеца в окръжния.
Съдията повдигна вежди и ме погледна.
– И той не го прие?!
Поклатих глава.
– Моят клиент няма да приеме осъждане. Това ще го съсипе. Ще рискува, за да получи оправдателна присъда.
– Искате ли прекратяване на процеса поради техническа причина?
Засмях се и поклатих глава.
– Не, не искам прекратяване. Това само ще даде на прокуратурата време да разчисти кашата, да приведе всичко в ред и пак да повдигне обвинение.
– Тогава какво искате?
– Какво искам ли? Ще се радваме на пряка оправдателна присъда. Нещо, което няма да позволи на прокуратурата пак да ни досажда. Иначе ще доизиграем процеса докрай.
Фулбрайт кимна и сключи пръсти върху бюрото.
– Това е смехотворно, Ваша светлост – най-после възвърна дар слово Минтън. – И без това вече сме в края на процеса. Спокойно може да изчакаме какво ще решат съдебните заседатели. Те го заслужават. Само една грешка на прокуратурата не е основание да проваляме целия процес.
– Не бъдете глупав, господин Минтън – презрително отвърна съдията. – Не става въпрос какво заслужават съдебните заседатели. И що се отнася до мен, една такава грешка като вашата стига. Не искам от апелативния съд да ми върнат делото, както със сигурност ще направят.
– Нямах представа за миналото на Корлис! – заяви прокурорът. – Кълна се в Господ, нямах представа.
Настойчивостта на думите му за момент ни накара да замълчим. Скоро обаче аз наруших тишината.
– Също както нямаше представа за ножа ли, Тед?
Фулбрайт премести поглед от Минтън към мен и после пак към него.
– Какъв нож? – попита тя. Минтън не отговори.
– Кажи й – подканих го.
Прокурорчето поклати глава.
– Не знам за какво говори.
– Тогава вие ми кажете – обърна се към мен съдията.
– Ваша светлост, ако разчитате на следствените материали от прокуратурата, спокойно можете да се откажете още отначало. Изчезват свидетели, версиите се променят, можете да изгубите делото само като седите и чакате.
– Добре, кажете за ножа.
– Трябваше да се захвана с делото. Затова пратих детектива, с когото работех, да заобиколи официалния път и да ми донесе докладите. Това е честна игра. Но те го бяха очаквали и подправиха доклада за ножа, за да не узная за инициалите. Научих едва когато ми предадоха официалните следствени материали.
Съдията силно стисна устни.
– Това беше полицията, не прокуратурата – побърза да се оправдае Минтън.
– Само преди трийсет секунди заявихте, че не знаете за какво говори той – посочи Фулбрайт. – Сега изведнъж ви е известно. Не ме интересува кой е бил. Потвърждавате ли този факт?
Минтън неохотно кимна с глава.
– Да, Ваша светлост. Но се кълна, че не съм…
– Знаете ли какво ми говори това? – прекъсна го съдията. – Говори ми, че прокуратурата отначало докрай е играла нечестно. Няма значение кой какво е направил, нито това, че детективът на господин Холър не е действал по правилата. Прокуратурата трябва да стои над тези неща. И както стана ясно днес в моя съд, това далеч не е така.
– Ваша светлост, не е…
– Стига, господин Минтън. Смятам, че чухме достатъчно. Сега ме оставете сама. След половин час ще се върна в залата и ще съобщя как ще постъпим. Още не съм сигурна какво ще бъде решението ми, но каквото и да е то, вие няма да го харесате, господин Минтън. И ви нареждам в залата да присъства вашият шеф господин Смитсън, за да го чуе.
Изправих се. Прокурорчето не помръдна. Изглеждаше като вцепенен.
– Казах, че можете да си вървите! – изсумтя съдията.
42
Последвах Минтън покрай съдебната секретарка. Залата пустееше – там беше само Миън, който седеше на бюрото си.
Взех куфарчето си от масата на защитата и излязох от ограденото пространство.
– Ей, Холър, чакай малко – спря ме Минтън, докато събираше вещите си от своята маса.
Погледнах назад към него.
– Какво има?
Той дойде при перилата и посочи задната врата на залата.
– Да излезем оттам.
– Клиентът ми ще ме чака навън.
– Просто ела с мен.
И се запъти нататък. Последвах го. Във вестибюла, където преди два дни се бях сдърпал с Рулей, Минтън спря и се изправи пред мен. Само че мълчеше. Обмисляше думите си. Реших да му дам начална скорост.
– Докато ти идеш да повикаш Смитсън, мисля да се отбия в офиса на „Таймс“ на втория етаж и да се погрижа репортерът там да научи, че след половин час тук ще има шоу с фойерверки.
– Виж – изпелтечи Минтън. – Трябва да го обмислим.