Отдръпнах се и се запътих към Соубъл, обаче Рулей остави майка си и нейния адвокат и ме настигна. Хвана ме за ръката, за да ме спре.
– Все още искам да знам откъде Корлис е научил ония глупости, за които приказваше.
– Има ли значение? Това е в наша полза. Само това е важно.
Луис приближи лице към моето.
– Оня тип ме обяви за убиец от свидетелската скамейка. Как така ще е в наша полза?
– Защото никой не му повярва. И тъкмо затова съдията е бясна, защото са пратили на свидетелската скамейка професионален лъжец да говори лъжи за теб. Да го направят пред съдебните заседатели и после оня да бъде изобличен като лъжец – това е тежка простъпка. Не разбираш ли? Трябваше да увелича залога. Нямаше друг начин да принудя съдията да притисне обвинението. Правя точно това, което искаш ти, Луис. Измъквам те.
Вгледах се в лицето му, докато той размишляваше над думите ми.
– Така че забрави – продължих. – Върни се при майка си и Добс и ме остави да пусна една вода.
Рулей поклати глава.
– Няма да го оставя така, Мик.
И насочи показалец към гърдите ми.
– Тук става нещо друго и това не ми харесва. Не забравяй, пистолетът ти е в мен. Имаш и дъщеря. Трябва да…
Сграбчих дланта му и я отблъснах от гърдите си.
– Да не си посмял да заплашваш семейството ми! – с овладян, но гневен глас казах аз. – Ако искаш мен, добре, ето ме, хайде, ела. Обаче, ако още веднъж заплашиш дъщеря ми, ще те погреба толкова дълбоко, че никога няма да те намерят. Ясно ли е, Луис?
Той бавно кимна и на лицето му плъзна усмивка.
– Естествено, Мик. Значи се разбираме.
Пуснах ръката му и го оставих. Закрачих към дъното на коридора, където бяха тоалетните и където чакаше и говореше по мобилния си Соубъл. Вървях слепешката, отправената към дъщеря ми заплаха ме заслепяваше. Но когато наближих полицайката, се отърсих от мисълта за това. Докато стигна при нея, тя приключи разговора си.
– Детектив Соубъл.
– Господин Холър.
– Може ли да попитам защо сте тук? Ще ме арестувате ли?
– Тук съм, защото вие ме поканихте, забравихте ли?
– Хмм, не си спомням.
Тя присви очи.
– Казахте ми, че трябва да присъствам на вашия процес.
Изведнъж ми просветна, че тя говори за неловкия разговор в домашния ми кабинет по време на обиска вкъщи в понеделник вечер.
– А, да, бях забравил. Е, радвам се, че сте ме послушали. По-рано видях партньора ви. Какво се е случило с него?
– А, някъде тук е.
Опитах се да открия скрит смисъл в думите й. Не беше отговорила на въпроса ми дали е тук, за да ме арестува. Посочих коридора пред съдебната зала.
– Е, какво мислите?
– Интересно е. Ще ми, се да бях муха на стената в кабинета на съдията.
– Още не си тръгвайте. Не е свършило.
– Може би ще поостана.
Мобилният ми завибрира. Бръкнах под сакото и го откачих от хълбока си. Дисплеят показваше, че ме търсят от прокуратурата.
– Трябва да отговоря – казах.
– Непременно – отвърна Соубъл.
Отворих телефона и закрачих по коридора към мястото, където нервно се разхождаше Рулей.
– Ало?
– Мики Холър, обажда се Джак Смитсън от окръжната. Как е?
– Било е и по-добре.
– Едва ли, след като чуеш какво ще ти предложа.
– Цял съм слух.
43
Съдията излезе от кабинета си цели петнайсет минути след обещаните трийсет. Всички чакахме, ние с Рулей седяхме на масата на защитата, майка му и Добс бяха на първия ред зад нас. На масата на обвинението Минтън вече не играеше соло. До него се мръщеше Джак Смитсън. Мислех си, че сигурно за пръв път влиза в съдебна зала от една година насам.
Прокурорчето изглеждаше съкрушено и победено. Седнал До Смитсън, човек спокойно можеше да го вземе за обвиняем до своя адвокат. Направо си имаше гузен вид.
Детектив Букър го нямаше в залата и се зачудих дали работи по нещо, или просто никой не си е направил труда да му се обади и съобщи лошата вест.
Обърнах се да погледна големия часовник на задната стена и да хвърля едно око към галерията. Бяха изнесли екрана за ПауърПойнт презентацията на Минтън, намек за предстоящата развръзка. Видях Соубъл да седи на задния ред, обаче партньорът й и Кърлин още не се мяркаха наоколо. Нямаше никой друг освен Добс и Уиндзор, а те не се брояха. Пустееше и редът, запазен за медиите. Те не бяха предупредени. Спазвах своята част от уговорката със Смитсън.
Шериф Миън призова за тишина и съдия Фулбрайт зае мястото си като примадона, която излиза на сцената, пращайки към масите ухание на люляк. Предполагах, че е изпушила една-две цигари в кабинета си и се е заляла с парфюм, за да не мирише.