– Какво има там?
– Там живее дъщеря ми.
Оттатък последва дълго мълчание, преди Валенцуела да отговори:
– С Маги ли? Смяташ ли, че оня тип ще отиде там?
– Не знам. Надявам се, че докато носи гривната на глезена си, няма да направи тая глупост.
– Добре, Мик, дадено.
– Мерси, Вал. И се обади на домашния ми телефон. Батерията на мобилния ми падна.
Дадох му номера и замълчах за момент. Чудех се още какво да прибавя, за да изкупя предателството си отпреди два дни. Накрая се отказах. Трябваше да се съсредоточа върху настоящата опасност.
Излязох от кухнята и се запътих по коридора към кабинета си. Прехвърлих картотеката на бюрото си, намерих един номер и вдигнах настолния телефон.
Набрах и зачаках. Погледнах от прозореца наляво и за пръв път забелязах, че вали. Явно щеше да се изсипе проливен дъжд и се зачудих дали времето ще повлияе върху сателитното проследяване на Рулей. Оставих тая мисъл, когато оттатък ми отговори Теди Воугъл, тарторът на Светците.
– Ало?
– Тед, тук е Мики Холър.
– Как си, адвокате?
– Тая вечер не съм много добре.
– Тогава се радвам, че се обаждаш. С какво мога да ти помогна?
Преди да отговоря, погледах дъжда през прозореца. Знаех, че ако продължа, ще бъда задължен на хора, с които никога не исках да се обвързвам.
Обаче нямаше мърдане.
– Случайно някой от вашите в момента да е насам? – попитах го.
Той се поколеба. Сигурно любопитстваше защо адвокатът му се обажда за помощ. Очевидно го молех за нещо, което се въртеше около мускули и оръжие.
– Оставил съм няколко момчета да наглеждат клуба. Какво има?
Говореше за стриптийз бара на „Сепулвида“, не много далеч от Шърман Оукс. Разчитах на това.
– Семейството ми е в опасност, Тед. Имам нужда от няколко души, които да пазят отпред и може би да гепят един тип, ако се наложи.
– Въоръжен и опасен?
Не се колебах много.
– Да, въоръжен и опасен.
– Звучи като филм от нашия тип. Къде ги искаш?
Веднага беше готов за действие. Знаеше, че ще бъда много по-ценен за него, ако съм под негова власт, а не на хонорар. Продиктувах му адреса на апартамента на „Дикенс“. Описах му Рулей, казах му и как е бил облечен в съда.
– Ако се появи пред апартамента, искам да бъде спрян – заключих. – И нека хората ти се задействат веднага.
– Дадено – обеща Воугъл.
– Благодаря, Тед.
– Не, благодарско на теб. С удоволствие ще ти помогнем, ти толкоз пъти си ни измъквал.
Да бе, как ли пък не, помислих си. Затворих с мисълта, че току-що съм прекрачил една от ония граници, които човек се надява никога да не вижда, камо ли да престъпва. Пак погледнах през прозореца. Дъждът навън се стичаше на талази от стрехите. Отзад нямах водосточни тръби и прозрачната водна стена приглушаваше дневната светлина. Тая година имаше само дъжд. Само дъжд.
Излязох от кабинета и се върнах в предната част на къщата. На масата в малката трапезария лежеше пистолета, който бях взел от Ърл Бригс. Вторачих се в оръжието и се замислих за всичките си досегашни ходове. С две думи, бях летял слепешком и така бях изложил на опасност не само себе си.
Започнах да се паникьосвам. Припряно вдигнах телефона от стената в кухнята и набрах мобилния на Маги. Отговори веднага. Разбрах, че е в колата си.
– Къде си?
– Тъкмо стигам пред къщи. Ще събера малко багаж и тръгваме.
– Хубаво.
– Какво да кажа на Хейли, че баща й е изложил живота й на опасност ли?
– Не е така, Маги. Той е виновен. Рулей. Не успях да го овладея. Една вечер се прибрах вкъщи и той седеше в кабинета ми. Нали работи в агенция за недвижими имоти. Бива го да открива адреси. Видя снимката й на бюрото ми. Исках да…
– Може ли по-късно да го обсъдим? Трябва да се кача и да взема дъщеря си.
Не дъщеря ни. Дъщеря си.
– Естествено. Обади ми се, когато отидете някъде.
Тя изключи, без да каже нищо повече. Бавно оставих слушалката. Не вдигнах длан от телефона. Наведох се напред, докато опрях чело в стената. Идеите ми се бяха изчерпали. Можех само да чакам Рулей да направи следващия си ход.
Телефонният звън ме сепна и аз отскочих назад. Слушалката падна на пода. Изтеглих я за кабела. Обаждаше се Валенцуела.
– Получи ли съобщението ми? Току-що се обадих.
– Не, говорех по телефона. Какво има?
– Тогава добре, че се обадих пак. Той се движи.
– Накъде?
Извиках прекалено високо. Изпусках си нервите.
– Насочва се на юг по „Ван Найс“. Обади ми се и каза, че искал да му сваля гривната. Отговорих, че вече съм си вкъщи и може да ми позвъни утре заран. Предупредих го, че е най-добре да зареди батерията, за да не му се разпищи посред нощ.