Тялото на Мери Уиндзор отскочи назад и тя се просна по гръб на прага. Пистолетът й издрънча на пода и я чух да издава писклив хленч. После се чуха забързани стъпки по стъпалата на предната веранда.
– Полиция! – извика женски глас. – Оставете оръжието!
Погледнах навън и не видях никого.
– Оставете оръжието и излезте с вдигнати ръце!
Тоя път викаше мъж. Познах гласа му.
Извадих пистолета от джоба на сакото си и го оставих на пода. Плъзнах го надалеч от себе си.
– Оставих оръжието – осведомих ги аз, доколкото ми позволяваше дупката в корема ми. – Но съм ранен. Не мога да стана. И двамата сме простреляни.
Първо видях цевта на револвер, която се появи иззад касата на вратата. Последваха я дланта и мокрият черен шлифер на детектив Ланкфорд. Той влезе вкъщи. Подире му дотича партньорката му Соубъл. Полицаят изрита оръжието на Уиндзор. Целеше се в мен.
– Има ли още някой в къщата? – високо попита Ланкфорд.
– Не – отговорих. – Изслушайте ме.
Опитах се да се надигна, ала усетих пронизваща болка.
– Не мърдай! – изкрещя детективът. – Остани на мястото си!
– Изслушайте ме. Семей…
Соубъл извика нещо по радиостанцията си – нареждаше да пратят санитари и линейки за двама души с огнестрелни рани.
– Една линейка – поправи я Ланкфорд. – Жената е мъртва.
И посочи Уинздор с револвера си.
Партньорката му прибра радиостанцията в джоба на шлифера си и се приближи до мен. Приклекна и вдигна дланта ми от дупката в корема ми. Измъкна ризата от панталона ми, за да я вдигне и разгледа раната. После пак притисна ръката ми отгоре.
– Натискайте колкото може по-силно. Тече много кръв.
Чувате ли ме, дръжте дланта си отгоре.
– Изслушайте ме – потретих аз. – Семейството ми е в опасност. Трябва да…
– Дръжте се.
Соубъл бръкна под шлифера си и откачи мобилния от колана си. Отвори го и натисна бутона за бързо набиране. Оттатък й отговориха веднага:
– Тук Соубъл. Най-добре веднага го приберете. Майка му току-що се опита да очисти адвоката. Той я е изпреварил.
След като послуша известно време, тя попита:
– Тогава къде е?
Оттатък й обясниха нещо и тя се сбогува. Не я изпусках от поглед, докато не затвори.
– Ще го приберат. Дъщеря ви е в безопасност.
– Наблюдавате ли го?
Полицайката кимна с глава.
– Използвахме вашия план, Холър. Имаме много улики срещу него, но се надявахме на още. Казах ви, искахме да го пипнем за убийството на Левин. Надявахме се, че ако го пуснем на свобода, той ще ни покаже фокуса си, ще ни покаже как е убил вашия детектив. Обаче всъщност майка му ни показа отговора на загадката.
Разбрах. Въпреки че кръвта и животът ми изтичаха през раната в корема ми, успях да свържа всичко в едно. Освобождаването на Рулей беше театър. Бяха се надявали, че той ще дойде да ме убие, че ще разкрие как се е справил с гривната на глезена си, когато е убил Рол Левин. Само че той не беше убиецът на Рол. А майка му.
– Маги? – безсилно попитах аз.
Соубъл поклати глава.
– Тя е добре. Трябваше да изиграе ролята си, защото не знаехме дали Рулей подслушва телефона ви. Не можеше да ви предупреди, че двете с Хейли са в безопасност.
Затворих очи. Не знаех дали просто да съм благодарен, че те са добре, или да се ядосам, че Маги е използвала бащата на дъщеря си като примамка за убиец.
Опитах се да седна.
– Искам дай се обадя. Тя…
– Не мърдайте. Стойте неподвижно.
Отпуснах глава на пода. Беше ми студено и усещах, че се разтрепервам, и все пак ми се струваше, че се потя. Все повече ми прималяваше и дишах все по-плитко.
Соубъл извади радиостанцията от джоба си и попита диспечера къде е линейката. Оттатък й отговориха, че ще пристигнат чак след около шест минути.
– Дръжте се – каза ми детективката. – Всичко ще бъде наред. В зависимост от това какви поражения ви е нанесъл куршумът.
– Супер…
Опитах се да вложа в тая дума целия сарказъм, на който бях способен. Ала силите ми се топяха.
Ланкфорд застана до Соубъл и ме погледна. В облечената си в ръкавица ръка държеше пистолета, с който ме беше простреляла Мери Уиндзор. Познах седефената ръкохватка. Патлакът на Мики Коен. Оръжието, с което беше убит Рол.
Той кимна и аз го приех като знак. Може би в неговите очи се бях издигнал, бях изпълнил дълга си да им дам убиеца. Може би дори ми предлагаше примирие и отсега нататък нямаше толкова силно да мрази адвокатите.
Сигурно не. Но също му кимнах и от това движение се закашлях. Усетих странен вкус в устата си. Кръв.