Поколебах се за момент, за да видя как ще реагира Добс. Той не изразяваше несъгласие, затова продължих.
– Ще ми трябват трийсет хиляди за помощник и още десет за детектив до края на деня. Не искам да губя време. Искам да пратя детектива по следите, преди случаят да е стигнал до медиите и даже преди ченгетата да разговарят с някои от замесените хора.
Добс бавно кимна с глава.
– Това обичайните ти хонорари ли са?
– Когато мога да ги получа. Заслужавам ги. Ти колко взимаш на семейството, Сесил?
Бях сигурен, че и той няма да остане гладен от тая история.
– Това е между мен и клиента ми. Но не се бой. Ще включа хонорара ти в разговора си с госпожа Уиндзор.
– Мерси. И не забравяй, искам детективът да започне още днес.
Дадох му визитка, която извадих от десния джоб на сакото си. На визитките в десния ми джоб е посочен номерът на мобилния ми. На визитките в левия е само телефонът, на който отговаря Лорна Тейлър.
– Имам друго изслушване в града – осведомих го. – Когато го освободиш, обади ми се и ще си уговорим среща. Нека го направим колкото може по-скоро. Би трябвало да съм свободен по-късно днес и довечера.
– Идеално – отвърна Добс и пъхна визитката в джоба си, без да я погледне. – Ние ли ще дойдем при теб?
– Не, аз ще дойда при вас. Искам да видя как живее другата половина в ония небостъргачи в Сенчъри Сити.
Добс нахайно се усмихна.
– По костюма ти личи, че знаеш и следваш поговорката, че адвокатът никога не бива да се облича прекалено добре. Понеже съдебните заседатели трябва да те харесат, а не да ти завидят. Е, Майкъл, офисите на адвокатите в Сенчъри Сити не бива да са по-хубави от офисите на техните клиенти. Уверявам те, че нашите офиси са съвсем скромни.
Кимнах в знак на съгласие. Обаче все пак се обидих. Носех най-хубавия си костюм. Винаги се обличах така в понеделник.
– Радвам се да го чуя.
Вратата на съдебната зала се отвори и излезе видеооператорът, като мъкнеше камерата и сгънатата тринога със себе си. Добс го видя и веднага се напрегна.
– Медиите – рече той. – Можем ли да контролираме информацията? Госпожа Уиндзор няма да…
– Един момент.
Повиках оператора и той се приближи. Незабавно протегнах ръка. Той трябваше да остави триногата на пода, за да се ръкува с мен.
– Аз съм Майкъл Холър. Видях те да снимаш изслушването на моя клиент.
Представянето с официалното ми име беше парола.
– Робърт Гилън – осведоми ме операторът. – Викат ми Стикс.
Отговорът с неговото официално име беше ответна парола. Даваше ми да разбера, че сценката вече е в ход.
– По собствена инициатива ли си тук, или те пращат от някоя телевизия? – поинтересувах се.
– Днес съм по своя инициатива.
– Как научи за делото?
Стикс сви рамене, като че ли нямаше желание да ми отговори.
– От един източник. Ченге.
Кимнах. Гилън си играеше ролята.
– Колко ще получиш, ако продадеш репортажа на някой канал?
– Зависи. Взимам седемстотин и петдесет за изключителен репортаж и петстотин за обикновен.
„Обикновен“ означаваше, че новинарската дирекция, която е купила репортажа от него, знае, че той може да го продаде на конкуренцията. Гилън беше удвоил нормалните си хонорари. Добър ход. Трябва да бе слушал какво се говори в залата, докато е снимал изслушването.
– Виж, какво ще кажеш, ако още сега ти го платим като изключителен репортаж – предложих му аз.
Стикс реагира идеално. Той се поколеба, като че ли не беше сигурен дали офертата ми е много етична.
– Всъщност ще получиш един бон – прибавих.
– Бива – кандиса операторът. – Дадено.
Докато Гилън оставяше камерата на пода и вадеше касетата, аз измъкнах пачка долари от джоба си. Бях запазил хиляда и двеста от парите, които на идване получих от Тели Воугъл. Обърнах се към Добс.
– Да уредя ли въпроса?
– Естествено – ухили се адвокатът.
Размених кинтите за касетата и благодарих на Гилън. Той ги прибра в джоба си и доволно се отдалечи към асансьорите.
– Идеално – похвали ме Добс. – Не бива да раздуваме случая, това буквално може да съсипе семейния бизнес, ако… Всъщност мисля, че тъкмо затова госпожа Уиндзор я нямаше днес. Не е искала да я познаят.
– Хм, ще се наложи да си поговорим за това, ако делото се проточи. Засега ще направя всичко възможно да го скрия от вниманието на медиите.
– Благодаря.
Разнесе се мелодия от мобилен телефон, класическо парче от Бах, Бетовен или някой друг покойник без авторски права, и Добс бръкна в джоба си, извади мобилния и погледна екранчето.