– Най-после – рече Скейлс, когато влязох.
– Като че ли бързаш за някъде. Готов ли си да започваме?
– Щом нямам избор.
Седнах насреща му.
– Сам, винаги имаш избор. Само че дай пак да ти го обясня. Пипнали са те на местопрестъплението, нали? Заловили са те да ограбваш граждани, които са искали да помогнат на хората, пострадали в един от най-страшните природни катаклизми в историята. Хванали са трима твои съучастници, които са сключили сделки и ще свидетелстват срещу теб. Открили са в теб списъка с номерата на кредитни карти. С други думи, в крайна сметка ще получиш същото съчувствие от страна на съдията и съдебните заседатели, ако изобщо се наложи да стигнем дотам, колкото ако беше изнасилвач на деца. Може би даже още по-малко.
– Всичко това ми е ясно, обаче аз съм полезен за обществото. Мога да образовам хората. Да ме пратят в училищата. Да ме пратят в кънтри клубовете. Да ме поставят на изпитателен срок и ще обяснявам на хората от какво да се пазят.
– Ами от теб трябва да се пазят. Ти профука и последния си шанс и прокурорът каза, че това е последното им предложение за теб. Ако не го приемеш, ще те изправят пред съда и ти гарантирам, че няма да има никаква милост.
Адски много от клиентите ми са като Сам Скейлс. Безнадеждно вярват, че зад вратата има светлина. И аз съм оня, който трябва да им каже, че вратата е заключена и че и без това крушката отдавна е изгоряла.
– Тогава сигурно трябва да го приема – отвърна той, вперил в мен очи, които ме обвиняваха, че не съм измислил как да го измъкна.
– Ти решаваш. Ако искаш процес, имаш го. Ще се изложиш на опасност да те осъдят на десет години плюс още една, която ти остава от условната присъда. Адски ще ги вбесиш и може да те предадат на ФБР, а пък феберейците ще ти лепнат обвинение за измама с междущатски комуникационни средства, ако решат.
– Чакай да те питам нещо. Ако отидем на процес, има ли шанс да спечелим?
За малко да се изсмея, само че все още изпитвах известно съчувствие към него.
– Не, Сам, няма такъв шанс. Не слушаш ли какво ти приказвам от два месеца? Яко са те пипнали. Не можеш да спечелиш. Но аз съм тук, за да правя каквото ти искаш. Както ти казах, ако искаш процес, имаш го. Обаче трябва да те предупредя, че ако отидем на процес, ще трябва да накараш майка си пак да ми плати. Платено ми е само до днес включително.
– Колко ти е платила досега?
– Осем хиляди.
– Осем бона! Това са й парите от пенсионния фонд, ебати!
– Изненадан съм, че изобщо й е останало нещо в пенсионния фонд, след като ти си й син.
Той остро ме изгледа.
– Извинявай, Сам. Не биваше да го казвам. Доколкото съм чувал от нея, ти си добър син.
– Мама му стара, трябваше да завърша право, ебати. И ти си същият измамник като мен. Знаеш ли какво, Холър? Само тая тапия, дето са ти я дали, прави работата ти законна, нищо повече.
Винаги обвиняват адвокатите, че си изкарват прехраната. Сякаш е престъпление да искаш да ти плащат, задето работиш. Това, което сега ми казваше Сам, щеше да ме накара яростно да избухна, когато бях младо адвокатче с една-две години практика след университета. Обаче оттогава бях чувал същата обида толкова много пъти, че вече просто не й обръщах внимание.
– Какво да ти кажа, Сам? Вече сме водили тоя разговор.
Той кимна и не отговори. Реших да приема, че е съгласен с предложението на прокуратурата. Четири години в щатски затвор и десет хиляди долара глоба, после още пет години условно. Щеше да излезе след две и половина, обаче условната присъда щеше да бъде дамоклев меч за роден измамник като него и нямаше да остане невредим. След няколко минути се изправих и излязох от помещението. Почуках на външната врата и шериф Фрей ме пусна в съдебната зала.
– Може да го доведеш.
Заех мястото си на масата на защитата и скоро Фрей доведе Скейлс, който се настани до мен. Още беше с белезници. Не ми каза нищо. След още няколко минути от офиса си на петнайсетия етаж слезе Глен Бернаскони, прокурорът, който работеше в сто двайсет и четвърта, и аз му съобщих, че сме готови да приемем досъдебното споразумение.
В единайсет часа съдията Джудит Шампейн излезе от кабинета си и Фрей призова за тишина. Тя беше дребна привлекателна блондинка, бивша прокурорка, която работеше в системата поне откакто и аз бях в нея. Шампейн беше от старата школа, справедлива, но строга и управляваше съда си като феодално имение. Понякога даже водеше кучето си, немска овчарка на име Джъстис [8], да работи с Нея. Ако съдията имаше някаква свобода на действие, на Сам Скейлс щеше да му се стъжни. Ето какво бях сторил за него, независимо дали го знаеше. С тая сделка му бях спасил кожата.