– Да, разбирам. Аз…
– Виж сега, насред всички тия чинии има една голяма. Тя е цяло блюдо, Луис, и ако падне, ще повлече всичко със себе си, всяка от чиниите. Цялото дело ще се провали. Знаеш ли кое е това блюдо, Луис?
Той отрицателно поклати глава.
– Това голямо блюдо е жертвата, главният свидетел срещу теб. Ако успеем да съборим това блюдо, цялото шоу свършва и тълпата се разотива.
Зачаках да видя дали ще реагира. Мълчеше.
– Луис, ти почти две седмици кри от мен метода, чрез Който мога да съборя голямото блюдо. А той е във въпроса за Причината. Защо му е на човек с пари на разположение, ролекс на ръката, порше на паркинга и адрес в Холмби Хилс да използва нож, за да получи секс от жена, която и без това го продава? Когато го сведеш до тоя въпрос, делото започва да се срива, Луис, защото отговорът е елементарен. Не му трябва. Здравият разум подсказва, че не му трябва. И когато стигнеш до това заключение, всички чинии престават да се въртят. Виждаш инсценировката, виждаш капана и сега вече обвиняемият започва да прилича на жертва.
Погледнах го.
– Съжалявам – кимна той.
– И трябва да съжаляваш. Делото щеше да се провали още преди почти две седмици и сега сигурно нямаше да седим тук, ако беше откровен с мен отначало.
В тоя момент осъзнах истинската причина за гнева си – не беше заради закъснението на Рулей, заради лъжата му, нито задето Сам Скейлс ме нарече законен измамник. А защото виждах как големите пари ми се изплъзват. В това дело нямаше да има процес, нямаше да има шестцифрен хонорар. Щях да имам късмет, ако запазех капарото, което бях получил. Делото щеше да приключи още днес, когато отидех в прокуратурата и разкажех на Тед Минтън какво ми е известно и с какво разполагам.
– Съжалявам – пак изхленчи Рулей. – Не исках да оплесквам нещата.
Забих поглед в земята между краката си. Без да го поглеждам, вдигнах ръка и я поставих на рамото му.
– Извинявай, че ти се разкрещях така, Луис.
– Какво ще правим сега?
– Имам да ти задам още няколко въпроса за оная вечер. После ще отида в оная сграда ей там, при прокурора, и ще съборя всички чинии. Предполагам, че когато изляза оттам, делото вече ще е приключило и ти ще можеш да продължиш да показваш своите имоти на богаташите.
– Просто ей така ли?
– Ами формално прокурорът може да поиска да отиде в съда и да помоли съдията да приключи делото.
Рулей смаяно зяпна.
– Господин Холър, не мога да изразя с думи колко…
– Викай ми Мики. Извинявай за преди малко.
– Няма нищо. Благодаря. Какво искаш да ме попиташ?
Замислих се. Всъщност нямах нужда от нищо повече, за да се срещна с Минтън. Оръжията ми бяха заредени и насочени. Аз бях ходещо доказателство.
– Какво пишеше в бележката? – попитах го.
– В коя бележка?
– Оная, дето ти я е дала на бара в „Морганс“?
– А, пишеше адреса й, отдолу беше написала „четиристотин долара“, а най-отдолу – „Ела след десет“.
– Жалко, че не разполагаме с нея. Но мисля, че и това стига.
Кимнах и си погледнах часовника. До срещата ми оставаха още петнайсет минути, ала бях приключил с Рулей.
– Можеш да си вървиш, Луис. Ще ти се обадя, когато всичко приключи.
– Сигурен ли си? Бих могъл да те почакам тук, ако искаш.
– Не знам колко ще продължи. Ще трябва да му изложа всичко. Той сигурно ще поиска да отнесе въпроса към шефа си. Може да се позабавя.
– Добре тогава, ще си вървя. Но ще ми се обадиш, нали?
– Да, ще ти се обадя. Сигурно ще отидем при съдията в понеделник или вторник и тогава всичко ще приключи официално.
Рулей протегна ръка и аз я стиснах.
– Мерси, Мик. Ти си върхът. Знаех, че си най-добрият адвокат, когато поисках да те наема.
Проследих го с поглед, докато прекосяваше площада и минаваше между двете съдебни, сгради към обществения паркинг.
– Да, най-добрият съм – казах си.
Усетих нечие присъствие и когато се обърнах, видях, че на пейката до мен сяда мъж. Той ме погледна и двамата едновременно се познахме. Беше Хауърд Кърлин, детектив от отдел „Убийства“ във ваннайския участък. Бяхме се сблъсквали в няколко дела през годините.
– Я кой бил тук – рече той. – Гордостта на Калифорнийската адвокатска колегия. Да не би да си говореше сам?
– Възможно е.
– Това може да навреди на един адвокат, ако се разчуе.
– Не ме е страх. Как я караш, детектив?
Кърлин развиваше сандвич, който беше извадил от кафява книжна торба.
– Напрегнат ден. Късен обяд.
От опаковката се показа сандвич с фъстъчено масло. В него имаше още един пласт с нещо друго, обаче не беше желе. Не знаех какво е. Погледнах си часовника. Оставаха ми няколко минути, преди да се наредя на опашката пред детекторите за метал на входа на съдебната сграда, ала не бях сигурен, че искам да ги прекарам с Кърлин и неговия отвратителен наглед сандвич. Помислих си дали да повдигна въпроса за оправдаването на Блейк, да понатрия носа на полицията, обаче детективът ме изпревари.