15
Когато искат да хвърлят малки състояния за дрехи и бижута, богаташите в Бевърли Хилс отиват на Родео Драйв. Когато искат да хвърлят големи състояния за къщи и апартаменти, отиват на няколко преки оттам на Канън Драйв, където са скъпарските фирми за недвижими имоти. На златни стативи в техните зали, като произведения на Пикасо и Ван Гог, са изложени снимки на оферти за много милиони долари. Тъкмо там намерих „Уиндзор Резиденшъл Истейтс“ и Луис Рулей в четвъртък следобед.
Когато пристигнах, Рол Левин вече чакаше – при това буквално. Бяха го задържали в чакалнята с бутилка минерална вода, защото Луис водел служебни разговори по телефона в кабинета си. Секретарката, прекалено почерняла от слънцето блондинка, с коса, която висеше от едната страна на лицето и като сърп, ме осведоми, че ще можем да влезем само след още няколко минути. Кимнах и се отдръпнах от бюрото й.
– Искаш ли да ми обясниш какво става? – попита Левин.
– Да, когато влезем при него.
От тавана от двете страни на чакалнята висяха стоманени жици, на които бяха закрепени рамки с размери двайсет на двайсет и пет сантиметра, съдържащи снимки и описание на предлаганите за продан имоти. Преструвайки се, че разглеждам редиците от къщи, които не можех и да се надявам да си позволя дори след сто години, аз се насочих към задния коридор, водещ към офисите. Когато стигнах там, забелязах отворена врата и чух гласа на Рулей. Като че ли уговаряше представяне на имот на Мълхоланд Драйв за клиент, който искал да запази името си в тайна. Озърнах се назад към Левин, който продължаваше да кисне в предната част на чакалнята.
– Пълни глупости – изсумтях и му дадох знак да дойде при мен.
Минах по коридора и влязох в разкошния кабинет на Рулей. Вътре видях задължителното бюро, отрупано с документи и дебели каталози. Само че моят клиент го нямаше там. Беше се проснал на дивана отдясно на бюрото с цигара в едната ръка и телефона в другата. Появата ми го смая и аз си помислих, че секретарката може изобщо да не му е съобщила, че има посетители.
Левин се вмъкна след мен, последван от секретарката, чийто перчем се клатеше като сърп напред-назад, докато бързаше да ни настигне. Уплаших се острието да ней отреже носа.
– Извинявайте, господин Рулей, тия хора просто влязоха, без да ме питат.
– Трябва да затварям, Лайза – каза в слушалката той. – По-късно ще ти се обадя.
След това я остави върху вилката на стъклената масичка.
– Няма нищо, Робин. Можеш да си вървиш.
И я освободи, като махна с опакото на дланта си. Робин ме изгледа така, като че ли бях жито и искаше да ме окоси с тоя свой рус сърп, след което напусна стаята. Затворих вратата и погледнах Рулей.
– Какво става? – попита той. – Приключи ли всичко?
– Нищо подобно – отвърнах.
Носех папката със следствените материали на прокуратурата. Анализът на оръжието беше най-отпред. Приближих се и го пуснах на масичката.
– Успях само да се посрамя в прокуратурата. Обвиненията срещу теб си остават и сигурно ще отидем на процес.
Рулей се умърлуши.
– Не разбирам. Нали каза, че ще скъсаш гъза на прокурора.
– Само че се оказа, че той скъса моя. Защото пак не беше откровен с мен.
После се обърнах към Левин.
– И защото заради теб ни прецакаха.
Рулей разтвори папката. На първата страница имаше цветна снимка на нож с кръв по черната ръкохватка и върха на острието. Не беше същият като на ксерокопията в материалите, които детективът беше получил от своите източници в полицията и ни бе показал на срещата в офиса на Добс още първия ден от делото.
– Какво е това, по дяволите? – вторачи се в снимката Левин.
– Нож. Истинският, оня, който е носил Рулей в апартамента на Реджи Кампо. С нейната кръв и неговите инициали на дръжката.
Рол седна на дивана, колкото можеше по-далече от Рулей. Аз останах прав и двамата ме гледаха. Започнах с Левин.
– Днес отидох да сритам гъза на прокурора и накрая той срита моя ей с тия неща. Кой е източникът ти, Рол? Защото ти е дал белязана колода.
– Чакай малко, чакай малко. Това не е…
– Не, ти чакай. Докладът, в който пишеше, че произходът на ножа не може да се установи, е фалшив. Подхвърлили са го, за да ни прецакат. Да ни измамят. И напълно успяха, защото аз им се натресох, като си мислех, че днес няма как да се издъня, и просто ей така им дадох записа от бара в „Морганс“. Направо го извадих, като че ли е съдийското чукче. Само че не беше, по дяволите.