– Естествено.
В тоя момент келнерът ни донесе виното и вечерята. Виното беше хубаво, храната имаше вкус на домашна. Спокойно започнахме да вечеряме. После Маги изневиделица ми нанесе удар.
– Ти изобщо не знаеше за Корлис, нали? Докато не си отворих голямата уста.
– Знаех, че Минтън крие нещо. Мислех, че е затворнически…
– Дрън-дрън. Напи ме, за да разбереш какво знам.
– Хм, струва ми се, че когато тая вечер те видях, вече беше пияна.
Маги стоеше с вдигната над чинията вилица, от която висеше дълъг макарон със сос песто [10]. Тя насочи вилицата към мен.
– Имаш право. Та какво за дъщеря ни?
Не очаквах да си го спомня. Свих рамене.
– Мисля, че онова, което каза миналата седмица, е вярно. Тя има нужда от повече мое присъствие в живота си.
– И?
– И искам да играя по-голяма роля. Да я наблюдавам. Например, когато я заведох на оня филм в събота. Седях настрани, за да я виждам как гледа филма. Да наблюдавам очите й, нали разбираш?
– Добре дошъл в клуба.
– Така че не знам. Мислех дали да не измислим някакъв график, нали разбираш? Да го направим редовно. Тя може даже понякога да спи вкъщи – искам да кажа, ако пожелае.
– Сигурен ли си? Всичко това е ново за теб.
– Ново е, защото досега не знаех нищо за това. Когато беше по-малка и не можех да общувам с нея, не знаех какво да я правя. Чувствах се неловко. Вече не. Обичам да си говоря с нея. Да съм с нея. Научавам повече от нея, отколкото тя от мен, определено.
Изведнъж усетих дланта й върху крака си под масата.
– Страхотно – каза Маги. – Много се радвам да го чуя от теб. Само че хайде да не бързаме. През последните четири години не си бил често с нея и няма да допусна да храни напразни надежди само за да я разочароваш с нещо.
– Разбирам. Можем да го направим както ти искаш. Само ти казвам, че съм на разположение. Обещавам.
Тя се усмихна. Искаше й се да ми вярва. Дадох и на себе си същото обещание, каквото току-що бях дал и на нея.
– Добре, чудесно. Наистина се радвам, че го искаш. Хайде да вземем календар, да определим някои дати и да видим как ще тръгне.
Бившата ми жена отдръпна ръката си и ние продължихме да се храним в мълчание, докато почти не приключихме. После Маги пак ме сюрпризира.
– Съмнявам се, че ще мога да карам тая вечер – заяви тя.
Кимнах.
– И аз си мислех същото.
– Ти ми се струваш трезвен. Изпи само една половинка в…
– Не, имах предвид, че си мислех същото за теб. Но не се бой, ще те закарам у вас.
– Мерси.
Маги се пресегна през масата и постави длан върху китката ми.
– А ще ме върнеш ли при колата ми утре сутрин?
И сладко ми се усмихна. Погледнах я, опитвайки се да прочета лицето на тая жена, която преди четири години ми беше показала пътя. Жената, раздялата с която така и не бях успял да преживея или преодолея. Тъкмо това беше станало причина за следващата ми връзка, макар още отначало да бях знаел, че нищо няма да се получи. – Естествено – обещах. – Ще те върна.
Петък, 18 март
17
На сутринта се събудих и заварих осемгодишната си дъщеря да спи между мен и бившата ми съпруга. Светлината се процеждаше през витражния прозорец високо на стената. Когато живеех там, тоя прозорец винаги ме тормозеше, защото пропускаше прекалено много светлина прекалено рано сутрин. Вторачен в отраженията, които хвърляше по полегатия таван, аз си припомних случилото се предишната нощ. В ресторанта бях изпил само една чаша от бутилката вино. Когато бях закарал Маги у тях, дъщеричката ни вече спеше – в собственото си креватче.
След като освободи детегледачката, бившата ми жена отвори нова бутилка вино. След като я допихме, тя ме хвана за ръка и ме заведе в стаята, в която бяхме спали заедно четири години, ала не и през последните четири. Сега ме смущаваше това, че паметта ми е погълнала цялото вино и не си спомнях дали завръщането в спалнята е било триумфално. Не си спомнях също какви думи сме изрекли, какви обещания може да сме си дали.
– Не е честно към нея.
Обърнах глава на възглавницата. Маги беше будна. И се взираше в ангелското личице на нашата спяща дъщеричка.
– Кое не е честно?
– Да се събуди и да те завари тук. Това може да подхрани надеждите й или просто дай даде грешна представа.
– Как се е озовала тук?
– Аз я донесох. Сънува кошмар.
– Често ли сънува кошмари?
– Обикновено когато спи сама. В стаята си.
– Значи постоянно спи тук, така ли?
Нещо в тона ми я подразни.
– Не започвай. Нямаш представа какво е сам да гледаш дете.
– Знам. Нищо не искам да кажа. Как да постъпя, да си тръгна, преди тя да се събуди ли? Мога да се облека и да се престоря, че току-що съм се отбил да те върна при колата ти.