– Добре, знаеш ли нещо друго?
– Нищо, освен че най-вероятно не доносничи за пръв път. Разбери кого е клепал в миналото и може да попаднем на още нещо, което да използваме. Върни се колкото можеш по-назад. От прокуратурата обикновено не го правят. Страх ги е от онова, което може да открият. Предпочитат да са в неведение.
– Добре, ще се заема с това.
– Съобщи ми, когато имаш някаква информация.
Затворих телефона и в тоя момент ми донесоха палачинките. Полях ги щедро с кленов сироп и започнах да закусвам, като прелиствах папката със следствените материали.
Анализът на оръжието си остана единствената изненада. Всичко друго в папката, освен цветните снимки, беше същото като в материалите на Левин.
Прехвърлих се на тях. Както се очакваше от частен детектив, той беше напълнил папката с всичко, попаднало в хвърлената от него мрежа. Имаше даже копия от талоните за глоби за неправилно паркиране и превишена скорост, които Рулей беше събрал в последните години, без да ги плаща. Отначало това ме ядоса, защото имаше много материал за пресяване, докато определя какво се отнася до защитата на клиента ми.
Почти бях свършил, когато сервитьорката се появи в сепарето ми с кана кафе, за да ми напълни отново чашата. Тя се сепна, когато видя смазаното лице на Реджи Кампо на една от цветните снимки, които бях отделил настрани от папките.
– Съжалявам – извиних й се аз.
Скрих фотографията под една от папките и й дадох знак да се приближи. Жената колебливо се върна и ми наля кафе.
– Работата ми е такава – неловко се оправдах. – Не исках да ви плаша.
– Мога само да кажа, че се надявам да пипнете копелето, което й го е причинило.
Кимнах. Смяташе ме за ченге. Сигурно защото не се бях бръснал от едно денонощие.
– Работя по въпроса – обещах.
Сервитьорката се отдалечи и аз се върнах към папката. Докато измъквах снимката на Реджи Кампо отдолу, първо видях невредимата половина от лицето й. Лявата. Нещо ми направи впечатление и аз оставих папката така, че да не виждам другата половина. Отново ме обзе чувството, че я познавам. Ала пак не успях да се сетя откъде. Знаех, че тая жена прилича на някоя друга, която познавам или поне ми е известна. Обаче коя?
Знаех също, че ще ме гризе, докато не се сетя. Дълго мислих за това, пиех кафе и барабанях с пръсти по масата, после реших да опитам нещо. Взех снимката на Кампо и я сгънах по дължина в средата, така че едната половина показваше смазаната дясна страна на лицето й, а другата – невредимата лява. След това прибрах сгънатата фотография във вътрешния джоб на сакото си и излязох от сепарето.
В тоалетната нямаше никого. Бързо отидох при мивката и извадих снимката. Надвесих се над мивката и опрях сгънатия ръб на снимката в огледалото така, че то да отрази невредимата половина от лицето на Реджина Кампо и да се получи цял образ. Дълго се взирах в него и най-после разбрах защо ми се струва познато.
– Марта Рентерия – гласно произнесох аз.
Вратата на тоалетната ненадейно се отвори и вътре се втурнаха двама тинейджъри, които вече смъкваха циповете си. Бързо дръпнах снимката от огледалото и я пъхнах обратно в джоба си. Обърнах се и се запътих към изхода. На излизане ги чух да избухват в смях. Нямах представа какво са си помислили, че правя.
Когато се върнах в сепарето, събрах папките и снимките и ги прибрах в куфарчето си. Оставих повече от обичайния бакшиш на масата и припряно напуснах ресторанта. Имах чувството, че получавам странна реакция към храната. Лицето ми гореше, потях се под яката. Струваше ми се, че чувам сърцето си да бие бясно под ризата.
След петнайсет минути паркирах пред склада на Окснард Авеню в Северен Холивуд, където държа помещение от сто и четирийсет квадрата. Бях защитавал сина на собственика в дело за притежание на дрога, спасих го от пандиза и го уредих в програма за досъдебна намеса. Вместо хонорар бащата ми даде склада безплатно за една година. Само че неговият син, наркоманът, все се забъркваше в бели и продължаваше да ми осигурява безплатни годишни наеми.
В склада държах кашони с материали от приключени дела, както и още два линкълна. Миналата година, когато имах мангизи, едновременно купих четири коли, за да получа голямо намаление. Възнамерявах да използвам всяка от тях, докато навъртя сто хиляди километра, и после да ги продам на една фирма за лимузини, която ги използваше за курсове до и от летището. Засега планът действаше. Бях на втория линкълн и скоро щеше да дойде време за третия.
Вдигнах едната от двете врати на гаража и влязох в архива, където кашоните с папки бяха подредени по години на промишлени стелажи. Намерих лавиците отпреди две години и прокарах показалец по списъка с имена на клиенти, написан отстрани на всеки кашон, докато стигнах до името Хесус Менендес.