Изправих се и високо извиках охраната. После отговорих на въпроса му.
– За да защитаваш някого, не е нужно да знаеш тия неща. Ако питам клиентите си дали са виновни за престъпленията, в които ги обвиняват, малцина ще ми кажат истината. И ако го направят, може да не съм в състояние да ги защитавам толкова добре.
Надзирателят отвори вратата.
– Готов съм – казах аз.
Погледнах си часовника и си помислих, че ако имам късмет с трафика, може би ще успея да хвана обратния самолет за Бърбанк в пет. Най-късно в шест. Пуснах снимките в куфарчето си и го затворих. Озърнах се назад към Менендес, който още седеше на стола от другата страна на стъклото.
– Може ли само да си поставя ръката на стъклото? – попитах надзирателя.
– Побързайте.
Надвесих се над плота и опрях длан с разперени пръсти върху плексигласа. Зачаках Менендес да стори същото – обичайното ръкуване в затвора.
Той се изправи, наведе се напред и се изплю върху стъклото, където беше дланта ми.
– Ти въобще не ми стисна ръката – рече затворникът. – И аз твойта няма да я стисна.
Кимнах. Струваше ми се, че разбирам точно откъде идва той.
Надзирателят се подсмихва и ми нареди да изляза от помещението. След десет минути бях извън затвора и крачех по хрущящия под краката ми чакъл към взетата под наем кола.
Бях изминал около шестстотин и петдесет километра за някакви си пет минути, обаче тия минути бяха опустошителни. Предполагам, че достигнах най-ниската точка в живота и професионалната си кариера след час, когато качих линкълна на влекача за коли под наем за терминала на „Юнайтид“. Вниманието ми вече не беше насочено към шофирането и мислех само за делото. Всъщност за няколко дела.
Наведох се напред, опрял лакти върху коленете си, и скрих лице в шепи. Най-големият ми страх се беше сбъднал, вече от две години, обаче не го бях знаел. Досега. Бях се сблъскал с невинността, ала не я бях забелязал, не я бях разбрал. Бях я хвърлил в пастта на машината като всичко останало. И сега тая студена, сива невинност беше мъртва като чакъл и скрита в крепост от камък и стомана. И трябваше да живея с тая мисъл.
Не намерих утеха в алтернативата, в мисълта, че ако бяхме хвърлили зара и бяхме отишли на процес, сега Хесус най-вероятно щеше да е в отделението на смъртниците. Не ме успокояваше фактът, че тая участ е избегната, защото вече с абсолютна сигурност знаех, че Хесус Менендес е невинен. Бях срещнал нещо толкова рядко, цяло чудо – невинен човек – и не го бях познал. Бях се извърнал.
– Кофти ден, а?
Вдигнах очи. От отсрещната страна и малко по-напред от мен имаше друг човек. Двамата бяхме сами в това ремарке. Изглеждаше десетина години по-възрастен и оплешивяващата му коса му придаваше мъдър вид. Може дори да беше адвокат, ала това не ме интересуваше.
– Нищо ми няма – отвърнах. – Само съм уморен.
И вдигнах ръка с дланта навън – знак, че не ми се приказва. Обикновено пътувам със слушалки, каквито използва Ърл. Слагам си ги и пъхам жицата в джоба на сакото си. Тя не е свързана с нищо, обаче възпира хората да ме заговарят. Тая сутрин прекалено бях бързал, за да се сетя за тях. Прекалено бях бързал да достигна тоя безутешен момент.
Мъжът отсреща схвана смисъла на жеста ми и не каза нищо повече. Мислите ми се върнаха към Хесус Менендес. В крайна сметка бях убеден, че един от клиентите ми е виновен за убийството, за което друг мой клиент излежава доживотна присъда. Не можех да помогна на единия, без да навредя на другия. Имах нужда от решение. Имах нужда от план. Имах нужда от доказателство. Ала в тоя момент можех да мисля единствено за мъртвите очи на Хесус Менендес, защото знаех, че именно аз съм угасил светлината в тях.
20
Включих си мобилния още щом слязох от самолета на Бърбанк. Не бях измислил план, обаче бях готов със следващата си стъпка и тя започваше с разговор с Рол Левин. Телефонът завибрира в дланта ми, което означаваше, че имам съобщения. Реших да ги прослушам, след като задействам Левин.
Той отговори и първият му въпрос беше дали съм получил съобщението му.
– Току-що слизам от самолета – отвърнах. – Пропуснал съм го.
– От самолет ли? Къде си ходил?
– На север. За какво си ме търсил?
– Просто исках да те осведомя докъде съм стигнал с Корлис. Щом не се обаждаш за това, за какво става дума?
– Какво ще правиш довечера?
– Просто ще си остана вкъщи. Не обичам да излизам в петък и събота. Това е часът на любителя. По пътя има прекалено много пияндури.
– Искам да се видим. Трябва да поговоря с някого. Случват се кофти неща.
Левин явно долови нещо в гласа ми, защото веднага промени намерението си да си остане вкъщи в петък вечер и се уговорихме да се срещнем в „Смоук Хауз“ при студиото на „Уорнър“, не много далеч от летището и неговото жилище.