– Мисля, че грешиш. Мисля…
– Засега ще продължа така, все едно нищо не знам за това, нали разбираш? Обаче ти разрови нещата. До дъното. Прави го отделно от делото Рулей, за да не наруша правилата за следствените материали. Пиши го на Хесус Менендес и ми го таксувай по това дело. Разбираш ли?
Преди Левин да успее да отговори, сервитьорката ми донесе третото мартини. Махнах й с ръка да го върне.
– Не го искам. Направо сметката.
– Ами не мога да го излея обратно в шишето – възрази тя.
– Не се бойте, ще го платя. Просто не ми се пие. Дайте го на човека, който прави хляба със сирене, и просто ми донесете сметката.
Сервитьорката се обърна и се отдалечи, навярно ядосана, че не съм предложил коктейла на нея. Отново се обърнах към Левин. Изглеждаше измъчен от всичко, което му бях разкрил. Знаех, че точно така и се чувства.
– Дело за големи пари, няма що, а?
– Да. Как ще се държиш нормално с оня тип, след като ще трябва да се занимаваш с него и в същото време да оправяш другите лайна?
– С Рулей ли? Възнамерявам да се виждам с него колкото може по-рядко. Само когато се налага. Днес ми е оставил съобщение, имал нещо да ми каже. Обаче няма да му се обадя.
– Защо е избрал теб? Искам да кажа, защо е избрал тъкмо оня адвокат, който може да свърже двете неща?
Поклатих глава.
– Не знам. Мислих за това по време на целия полет насам. Предполагам, може да се е уплашил, че ще чуя за случая и веднага ще се досетя. Но е знаел, че ако е мой клиент, етиката ме задължава да го защитавам. Поне отначало. После пък парите…
– Какви пари?
– Парите от мама. Големите пари. Той знае колко огромна сума е това за мен. Най-голямата, която съм получавал. Може би е решил, че ще си затворя очите, за да взема парите.
Левин кимна.
– Може би така и трябва да сторя, а? – попитах.
Пропитата с водка неуспешна шега не го накара да се усмихне. Тогава си спомних лицето на Хесус Менендес зад плексигласа в затвора и самият аз също не успях да се насиля да се усмихна.
– Виж, искам да направиш още нещо – продължих аз. – Искам да се срещнеш с него. С Рулей. Разбери каквото можеш, без да се приближаваш прекалено. И провери оная история за лайка му, дето я изнасилили в някаква къща в Бел Ер.
Той отвърна:
– Работя по тоя въпрос.
– И не използвай други хора.
Двамата постоянно се майтапехме с това. И Левин работеше сам като мен. Изобщо не използваше други хора.
– Няма. Сам ще се заема с това.
Обикновено отговаряше така, ала тоя път му липсваше фалшивата искреност и чувството за хумор, което влагаше. Отговаряше по навик.
Сервитьорката мина покрай масата и остави сметката, без да ни благодари. Хвърлих една от кредитните си карти отгоре, без изобщо да погледна сумата. Единственото ми желание беше да си тръгна.
– Искаш ли да ти опаковат пържолата? – попитах.
– Не, нещо изгубих апетит.
– Ами онова твое бойно куче?
– Добра идея. Забравих за Бруно.
Той се озърна за сервитьорката, за да поиска кутия.
– Вземи и моята – предложих му. – Аз нямам куче.
21
Въпреки водката, минах през слалома, който представляваше Лоръл Кениън, без да разбия линкълна или да ме спрат ченгетата. Домът ми се намира на Феърхолм Драйв, разположен на тераса над южния вход на каньона. Всички къщи са построени отстрани на улицата и на прибиране имах само един проблем – някакъв кретен беше паркирал джипа си пред моя гараж и не успях да вкарам колата вътре. Паркирането на тясната улица винаги е трудно и мястото пред вратата на гаража Ми обикновено само подканя шофьорите, особено в празнична вечер, когато някой неизбежно прави купон.
Продължих нататък и намерих достатъчно място за линкълна на около пряка и половина от вкъщи. Колкото повече се отдалечавах от жилището си, толкова повече се ядосвах на джипа. Представях си всевъзможни отмъщения, от изхрачване върху предното стъкло до строшаване на страничното огледало, от спукване на гумите до сритване на вратите. Но вместо това спокойно написах кратко съобщение върху жълт лист от бележник: „Тук не е паркинг! Следващия път ще повикам паяк“. В края на краищата, човек никога не знае кой кара джип в Лос Анджелис и ако заплашиш някого, задето е паркирал пред гаража ти, той пък знае къде живееш.
Върнах се до вкъщи и понечих да оставя бележката под чистачката на нарушителя, когато забелязах, че джипът е рейнджроувър. Поставих длан върху капака. Беше студен. Погледнах прозорците над гаража – бяха тъмни. Пъхнах предупреждението под чистачката и се изкачих по стъпалата към верандата и входа. Почти очаквах Луис Рулей да седи на един от високите столове, любувайки се на гледката, ала го нямаше.