Отидох в единия ъгъл на верандата и отправих поглед към града. Тъкмо гледката ме беше накарала да купя тая къща. Всичко в нея, щом човек влезеше вътре, беше обикновено и демоде. Верандата и гледката точно над Холивуд Булевард обаче можеха да запалят безброй мечти. Бях погасил първата вноска с парите от друго голямо дело. Само че след като се нанесох и второ такова не последва, се наложи да ипотекирам имота. Всъщност всеки месец ми костваше огромно усилие да платя дори лихвата. Трябваше да се отърва от това бреме, но гледката от предната веранда не ми позволяваше. Сигурно още щях да зяпам града, когато дойдеха да ми вземат ключа и да затворят къщата.
Знам какъв въпрос поставя къщата ми. Въпреки мъчното ми крепене на повърхността, честно ли е, когато прокурорка и адвокат се разведат, адвокатът да получи къща на хълма с гледка за един милион долара, докато прокурорката и дъщеря им останат в двустайния апартамент в Долината. Отговорът е, че Маги Макфърсън можеше да си купи къща по свой избор и аз щях дай помогна с всичко, каквото мога. Обаче тя отказваше да се премести, защото чакаше да получи повишение в Главна прокуратура. Купуването на къща в Шърман Оукс или другаде щеше да създаде грешната представа, че се е примирила с положението. Не беше доволна от работата във ваннайската прокуратура. Не беше доволна от това Джон Смитсън или някой друг от младоците да я изпревари. Беше амбициозна и искаше да отиде в центъра, където се предполагаше, че най-добрите и най-умните поемат най-важните престъпления. Маги отказваше да приеме простата истина, че колкото е по-добър човек, толкова по-голяма заплаха представлява за ония отгоре, особено за изборни постове. Знаех, че никога няма да я поканят в Главна прокуратура. Прекалено много я биваше.
Сегиз-тогиз мисълта за това се процеждаше до съзнанието й и предизвикваше неочаквани реакции. Подхвърляше остри забележки на пресконференция или отказваше да съдейства в следствията на Главна прокуратура. Или в пияно състояние издаваше на своя бивш съпруг адвокат нещо по дело, което той не биваше да знае.
Някъде в къщата зазвъня телефон. Запътих се към входа и припряно отключих вратата, бързайки да вдигна навреме. Моите телефонни номера и хората, които ги знаят, образуват истинска пирамида. Номерът в телефонния указател е достъпен за всички. Над него в пирамидата идва номерът на мобилния ми, който е известен на важни за мен колеги, детективи, клиенти и други колелца от машината. Домашният ми номер, стационарният, беше върхът на пирамидата. Малцина го знаеха. Сред тях нямаше клиенти, нито прависти, освен един.
Влязох и грабнах слушалката от стената на кухнята, преди да се включи телефонният секретар. Обаждаше се оня единствен друг правист, който знаеше номера. Маги Макфърсън.
– Получи ли съобщенията ми?
– Получих едно на мобилния. Какво се е случило?
– Нищо. Оставих друго съобщение на тоя номер много по-рано.
– А, нямаше ме цял ден. Тъкмо влизам.
– Къде беше?
– Ами ходих до Сан Франциско, върнах се и току-що идвам от вечеря с Рол Левин. Защо?
– Просто съм любопитна. Какво имаше в Сан Франциско?
– Един клиент.
– Значи искаш да кажеш, че си ходил в „Сан Куентин“ и си се върнал.
– Винаги си била прекалено интелигентна за мен, Маги. Никога не мога да те заблудя. За нещо конкретно ли се обаждаш?
– Просто исках да видя дали си получил извинението ми и да те питам дали утре ще правите нещо с Хейли.
– Да, и на двата въпроса. Обаче няма нужда да ми се извиняваш, Маги, би трябвало да го знаеш. Съжалявам, задето се държах така, преди да си тръгна. И ако дъщеря ми иска утре да бъде с мен, значи и аз искам да бъда с нея. Предай й, че можем да слезем до кея или да идем на кино, ако предпочита. Каквото пожелае.
– Ами тя всъщност иска да иде в търговския център.
Каза го така, като че ли стъпваше върху стъкла.
– В търговския център ли? Няма проблем. Ще я заведа. Какво има в търговския център? Нещо конкретно ли иска?
Изведнъж усетих чужда миризма в къщата. Мирис на дим. Застанал по средата на кухнята, проверих печката. Изключена. Бях ограничен в рамките на кухнята, защото телефонът не беше безжичен. Опънах кабела до вратата и включих осветлението в трапезарията. Нямаше никого и светлината стигаше до съседната стая, дневната, през която бях минал на влизане. И тя ми изглеждаше пуста.