Мачът започна, а Левин още го нямаше. Включих мобилния си и се опитах да му се обадя, въпреки че не се чуваше нищо. Тълпата крещеше и ръкопляскаше с надеждата за сезон, който да не свърши пак с разочарование. Отсреща се включи телефонният секретар на Рол.
– Миш, къде си бе, човек?! На мача сме и местата са фантастични, обаче едното е свободно. Чакаме те.
Изключих, погледнах другите и свих рамене.
– Не знам – казах аз. – Не ми отговори.
Оставих мобилния включен и го закачих на колана си.
Преди края на първия ининг съжалявах, задето бях казал на Лорна, че не ми пука дали „Джайънтс“ ще ни опукат яко. Поведоха ни с пет на нула още преди „Доджърс“ да спечелят първата си точка за сезона и публиката бързо се разочарова. Чух хората да мърморят за цените, ремонта и свръхкомерсиализацията на стадиона. Един от адвокатите, Роджър Милс, се огледа наоколо и отбеляза, че на стадиона има повече фирмени емблеми отколкото върху състезателна кола.
„Доджърс“ успяха да стопят преднината на съперника си, обаче в четвъртия ининг положението пак се промени и „Джайънтс“ елиминираха Джеф Уийвър със страхотен удар. Използвах смяната на питчърите, за да се похваля с бързия резултат от обжалването на Кейси. Успях да направя впечатление на другите адвокати, макар един от тях, Дан Дейли, да предположи, че съм получил такъв светкавичен отговор, защото тримата съдии са в списъка ми с коледни подаръци. Отговорих му, че явно е пропуснал паметната записка на адвокатската колегия за недоверието на съдебните заседатели към адвокати с коса, вързана на опашка. Неговата стигаше до средата на гърба му.
Тъкмо по време на това затишие в мача чух мобилния си да звъни. Припряно го смъкнах от колана си и го отворих, без да поглеждам дисплея. – Рол?
– Не, господине, обажда се детектив Ланкфорд от глендейлския полицейски участък. С Майкъл Холър ли говоря?
– Да – потвърдих.
– Имате ли малко време?
– Имам, но не съм сигурен, че ще ви чуя добре. В момента съм на мача на „Доджърс“. Въпросът може ли да почака, докато имам възможност да ви се обадя?
– Не, господине, не може. Познавате ли Рол Арън Ливайн? Той е…
– Да, познавам го. Какво се е случило?
– Боя се, че господин Ливайн е мъртъв. Бил е убит в дома си.
Наведох глава толкова ниско напред, че си чукнах челото в гърба на мъжа пред мен. Отдръпнах се, запуших едното си ухо с длан и притиснах телефона към другото. Изолирах се от всичко наоколо.
– Как се е случило?
– Не знаем – отвърна Ланкфорд. – Тъкмо затова сме тук. Изглежда че той наскоро е работил за вас. Имате ли възможност да дойдете, за да отговорите на някои въпроси и да ни помогнете?
Най-после изпуснах въздуха от гърдите си и се опитах да запазя самообладание.
– Идвам.
23
Трупът на Рол Левин лежеше в задната стая на едноетажната му къща, която се намираше на няколко преки от Бранд Булевард. Помещението най-вероятно беше предвидено за дневна, обаче детективът го бе превърнал в домашен кабинет. И той като мен нямаше нужда от рекламно пространство. Защото никой не му правеше делови посещения. Фирмата му я нямаше даже в телефонния указател. Работеше за адвокати и си осигуряваше достатъчно ангажименти от тях. Петимата адвокати, с които трябваше да се види на бейзболния мач, свидетелстваха за неговите способности и успехи.
Униформените ченгета, които бяха предупредени за моето идване, ме накараха да изчакам в предната дневна, докато детективите имат възможност да дойдат и да разговарят с мен. В коридора застана униформен полицай, ако случайно ми щукне да се втурна към задната стая или изхода отпред. Мястото, на което стоеше, му позволяваше да пази и в двете посоки. Седнах и се замислих за своя приятел.
На идване от стадиона бях решил, че знам кой е убил Рол Левин. Нямаше нужда да ме водят в задната стая да видя или чуя уликите, за да разбера кой е убиецът. Дълбоко в себе си бях убеден, че Рол е стигнал прекалено близо до Луис Рулей. И тъкмо аз го бях пратил там. Оставаше само да си отговоря на въпроса как ще реагирам.
След двайсет минути двамата детективи дойдоха в дневната. Изправих се и поговорихме прави. Мъжът се представи като Ланкфорд. Той ми се беше обадил. Той беше по-възрастен, ветеран. Партньор му бе жена на име Соубъл. Не изглеждаше да разследва убийства от много отдавна.
Не се ръкувахме. Те носеха латексови ръкавици. На обувките си бяха нахлузили хартиени калцуни. Ланкфорд дъвчеше дъвка.
– Добре, ето какво е положението – навъсено започна той. – Ливайн бил в кабинета си, седял на бюрото. Столът беше обърнат с гръб към бюрото, явно е гледал извършителя. Прострелян е с един изстрел в гърдите. С някакво малокалибрено оръжие, струва ми се с двайсет и двойка, обаче ще изчакаме аутопсията.