Красива мечта… Прекъсна я влизането на личния му сътрудник Джереми.
— Г-н Клайн е тук. Настоява да ви види, сър.
Президентът погледна стенния часовник. Не е ли рано за новини от Китай? Всъщност колко ли е часът там сега?
— Никакви телефони, никакви посетители до второ нареждане, нали?
— Слушам, сър — потвърди сътрудникът и отвори вратата, за да влезе Клайн.
Посетителят бе с вечната лула, само че незапалена, стърчеше от джоба на вълненото спортно сако. Кастила го покани да седне на клубния стол — така наричаше подаръка от британската кралица.
— Нали се разбрахме, Фред? Аз да идвам при теб, канех се да прескоча привечер.
— Извинете, сър, много е спешно. А предвид изтичането на информация вече нямам доверие и на червения телефон, дето има една дума…
— Сигурно носиш декларацията?
— Уви, не, сър — въздъхна Клайн и преразказа доклада на Смит.
Кастила направи гримаса, поклати глава.
— Но това е ужасно. Обади ли се на родителите?
— Разбира се, сър.
— Ще се погрижите за тях, нали?
— Вече е направено.
Президентът погледна към прозореца.
— Как мислиш, Фред, дали да ги поканя тук? Може би ще се зарадват на вниманието?
— Извинете, сър, невъзможно е. Приют едно не съществува. Такава организация няма. Мондрагон бе частно лице, работеше в частен бизнес, това е всичко. Оставил е пари, те ще бъдат предадени на родителите му.
— Трудна ми е работата, Фред, понякога е непоносимо тежка. Добре тогава, не разполагаме с онзи документ, който ни е повече от нужен. Кога ще го имаме?
— Смит има водеща към Шанхай следа. Вече работи по нея, дори е поканен от шанхайски институт и официално е гост на китайското правителство. Ще се срещне с тамошни микробиолози и изследователи. Междувременно други хора работят по същата линия в Пекин, Хонконг, Гуанджоу и в няколко от новите им икономически центрове, дето никнат като гъби напоследък. Търсят евентуални следи дали Пекин не е оркестрирал тази игра, проверяват всяка информация за „Императрица майка“, дори слуховете. Имам надежда, че ще открием втория екземпляр в Багдад. Там има специален човек, иначе доста хора работят по въпроса.
— Добре. Наредих ВМС да изпратят фрегата. Броуз твърди, че най-много десетина часа ще минат, преди онези на „Императрица майка“ да разберат какво правим. Сетне ще се обадят в Пекин, тогава смятай, че вече цял свят ще знае за случая.
— Ако китайците сметнат за целесъобразно — възрази Клайн.
Понечи да каже още нещо, но се поколеба, а Клайн не бе човек на колебанието. Това Кастила го знаеше от личен опит.
— Какво има, Фред? Ако знаеш нещо повече за тези химикали, по-добре веднага докладвай.
— Не е за тях, сър — започна Клайн и направи пауза, търсейки подходящите думи.
Този път президентът премълча, но челото му се сбърчи в недоумение. Какво ли имаше предвид този железен мъж от Приют едно?
Мина малко време, Клайн заговори:
— Става дума за американец, възрастен човек, държан години наред в полеви лагер в Китай. Сам той твърдял, че е по затвори и лагери от 1949 г. досега. След падането на Чан Кайши и победата на комунистите.
Кастила закима, лицето му се изопна.
— Такива неща се случваха с наши хора след Втората световна война. И вероятно на много повече американци, отколкото пише в официалната ни информация. Както и да е — това е възмутително и неприемливо. Просто е немислимо — такъв случай в днешно време! Именно затова непрекъснато настоявам в договора за човешките права да залегне клаузата международни инспекции да проверят затворите им незабавно. Но както и да е, ако информацията ти е твърд факт, незабавно трябва да направим нещо по въпроса. Този американец има ли си име?
— Дейвид Тейър — рече Клайн, без да откъсва очи от президентското лице.
Не забеляза някаква особена реакция. Сякаш Кастила не разбра или очакваше да чуе още нещо. Сетне изведнъж замига. Извъртя стола с гръб към посетителя, изправи се рязко и тръгна към прозореца. Загледа се навън, опрял ръце на перваза.
Клайн погледна — пръстите бяха побелели от стискане.
— Извинете, сър?
Гърбът на Самюъл Кастила бе изпънат като дъска, но леко потръпваше, сякаш някой току-що го бе ударил с все сила. Изведнъж заговори:
— След толкова години… възможно ли е? Как така? Няма начин да е бил жив…
— Какво имате предвид, г-н президент? — обади се Клайн и веднага млъкна, защото знаеше и чак стомахът го заболя.