Кастила се обърна, върна се на стола, наведе глава и заговори, а очите му се устремиха нейде далеч, далеч във времето и пространството.
— Изчезнал някъде в Китай… аз съм бил още в пелени. Опитвали се да го намерят — Държавният департамент, военните, екипът на самия Труман направил неимоверни усилия… обаче бяха години на жестоко противопоставяне, знаеш… Маоистките комунисти силно мразеха САЩ. И все пак сме получили някаква информация — по неофициални, тайни канали — чрез Съветския съюз, с помощта на наши и британски източници в Китай. Всички те твърдели, че Тейър е починал. Или е бил убит в сражение, или заловен и екзекутиран от комунистите, или от хората на Чан Кайши — заради това, че щял да се опита да разговаря с червените. На майка ми казал именно това — преди да замине.
Сега въздъхна дълбоко и съумя да се усмихне на Клайн.
— Серж Кастила бе негов близък приятел и колега от Държавния департамент. Той ръководел усилията на департамента да го намерят и това налагало почти ежеседмичен контакт с майка ми. Аз тези неща, разбира се, ги научих далеч по-късно. По онова време нищо не съм разбирал. Когато станах на четири години, всички вече отдавна смятаха, че Тейър е покойник. Сетне майка ми и Кастила сключиха брак и той ме осинови. Така се развиха нещата, че аз още тогава възприех Кастила като свой собствен баща, а Дейвид Тейър бе просто име, което се споменаваше в семейството. Като тийнейджър майка ми обясни нещата, разказа и какво са научили за последните месеци на истинския ми баща в Китай, а то бе почти нищо. И никога не съм искал да обяснявам на когото и да е, че Серж Кастила не е биологичният ми баща. Защото всъщност той ми бе бащата — той ме отгледа, той ми помагаше във всичко, и когато боледувах като хлапе, и в учението в по-късни години, винаги е бил до мен в трудни мигове, винаги — във всичко. Обичаше ме истински, обичах го и аз, винаги съм го наричал татко… И ето, досега нося името му…
Президентът махна с ръце, сякаш да се отърси от спомена, и замълча. Сетне усети загрижения поглед на Клайн и продължи:
— Дейвид Тейър е част от мен, от моята история, но аз не го помня, макар че…
— Г-н президент, много е вероятно въпросният мъж да е просто подставено лице или измамник, възползващ се от дадената ситуация. Възможно е навремето да се е срещнал някъде с Тейър и да е научил от него разни неща… може изобщо да не е американец, може дори да е обикновен престъпник. Иначе защо ще го държат в полеви затвор, където сигурността едва ли е на високо ниво? А сега е подочул разни неща за опитите ви да принудите Китай да обърне сериозно внимание на човешките права и желае да се възползва от ситуацията…
— Ако това е вярно, как е могъл да отгатне, че именно синът на Тейър ще стане американски президент, при това с фамилно име Кастила?
Клайн смръщи лице, но веднага каза:
— Но има и друго, сър… как би могъл истинският Дейвид Тейър да знае за вас? Знаел, че има син, но откъде ще научи, че съпругата му е сключила нов брак със Серж Кастила?
— Много просто — ако човекът е Тейър, той би могъл да съпостави най-простите факти, нали? Знае, че има син на име Самюъл Адамс и близък приятел на име Кастила. А това име съвсем не се среща често в САЩ, знаеш го, нали? Знае ми и възрастта.
— Естествено, прав сте — съгласи се Клайн. — Ами изтичането на информация? Възможно е да си имаме работа с работеща за Пекин къртица в Белия дом. Оттам информацията, а сетне в Китай замислят операция, целяща да…
Президентът поклати глава.
— Едва ли е така, Фред. Не съм се опитвал да крия, че Серж ме е осиновил, но никога не е ставало дума за факта, нито пък аз имам обичай да говоря по темата, тъкмо напротив. Той се знае само в тясното ни семейство и дори Чарли Аурей не знае кой ми е биологичният баща или какво му се е случило. И с теб не съм говорил по въпроса. Изобщо не ми е в характера да споделям такива неща, да търся симпатия или да поставям майка си в неудобно положение.
— В такива ситуации винаги има хора с дълга памет, които знаят всичко и търсят възможност да спечелят от дадени факти.
— А ти пък си вечният циник.
— Такава ми е работата — криво се усмихна Клайн.
— Така е — съгласи се президентът.
Клайн отново се поколеба, но нямаше как да загърби случая.
— Добре, да речем така: не сме сигурни, че не е истински. Наистина би могъл да бъде баща ви. И ако е така, какво искате да предприемем?