Кастила се облегна на стола, свали очилата, потърка слепоочия с големите си ръце. Въздъхна тежко и рече:
— Бих искал да се срещна с него, разбира се. Какво друго бих могъл да ти кажа сега? Какво очакваш? Представи си само, отдавна загубеният ми баща се оказва жив! Не е ли това прекрасна новина? Само си помисли — невероятно. И ще ти кажа още нещо: като момче сънувах Дейвид Тейър често, всъщност сънувах един непознат човек… макар че наистина обичах Серж.
Отново потъна в спомени, но след малко заяви твърдо:
— Е, добре. Сънища и прочие. Реалистично погледнато, какво би направил американският президент? Ами разбира се, че трябва да положим всички усилия да освободим онзи човек от китайския затвор. Той е американски гражданин, нали? Следователно напълно заслужава цялата подкрепа, която родината може да му окаже. И аз лично бих постъпил с него така, както и с всеки друг американец, изстрадал подобни изпитания. Искам да се срещна с него, да му благодаря за куража, да му стисна ръката. Сега, в същото време, има и международни усложнения, разни паралелни ситуации, с които също трябва да се съобразявам, да се съобразяваме всички ние. Ето, „Императрица майка“ и потенциалната заплаха вследствие отнасян от нея товар в страна, която би искала да ни унищожи.
— Именно, сър.
— Ако установим, че корабът наистина пренася смъртоносните химикали и се налага намеса на нашите ВМС, то какво ще стане с договора за човешките права? Не мога да си представя подписването му в такъв случай. Стопроцентово не и тази година. Може би чак при следващото наше правителство, при нов президент. Процесът ще се проточи достатъчно дълго, поне докато китайците сондират политиката на новите хора в Белия дом. А Тейър, като имаме предвид възрастта му, може би никога няма да се завърне у дома.
— Вероятно така ще стане, Сам.
За пръв път от доста време насам Клайн нарече президента по име. Кастила примигна, но продължи с още по-твърд глас:
— Е, това не е основното. За съжаление. Основното е бъдещето на страната. Ако корабът носи смърт, трябва да го спрем, наложи ли се — дори да го потопим. И затова за момента няма да предприемаме нищо във връзка с онзи човек в китайския лагер. Ясно, нали?
— Абсолютно, г-н президент.
Глава четвърта
Четвъртък, 14 септември Шанхай, Китай
Машината на „Еър Чайна“ по рейса Токио-Шанхай дойде откъм Източнокитайско море, пресече въздушното пространство над обширната делта на Яндзъ и полетя над сушата. Смит се любуваше на големите зелени петна отдолу, удивляваше го леката мъгла, полазила като памучни влакна над гъсто заселените райони, където са някои от най-могъщите азиатски градове.
Разсеяно проследи с очи руслото на задръстената със съдове Яндзъ чак на север до остров Чунмин. Но съзнанието му постоянно работеше на съвсем друга вълна: липсващата митническа декларация и тревожно високата цена на загубата й. Самолетът кацна на летище Пудонг точно по разписание — 13,22 часа, а той все така не бе стигнал до рационално решение. Продължаваше да го мъчи натрапчивата мисъл, че ако договорът за човешките права е наистина достатъчно важен, то още по-голямо и жизнено значение има необходимостта въпросните химикали да не попадат в ръцете на Саддам Хюсеин.
Вървеше заедно с доктор Лян и цялата тълпа усмихнати негови колеги. Летищната сграда не бе достатъчно голяма от гледна точка на западните стандарти, но пък бе ултрамодерна, с множество зеленина и растения в големи саксии, красиви салони с високи синкави тавани. Пред гишетата се тълпяха множество хора в скъпи официални костюми, имаше и европейци, и китайци — симптом за усилията на Шанхай да се превърне в азиатския Ню Йорк. Смит следеше дали някой ще се заинтересува от негова милост. Неколцина наистина го изгледаха, но в погледите им не прочете нищо повече от лениво любопитство.
Отвън, наред с дълга колона таксита и други автомобили, чакаше и голяма лъскава черна лимузина. Беше за него: качиха се, шофьорът потегли рязко и мигом се включи в трафика, като успя да избегне сблъсък с две таксита и няколко пешеходци, които се отърваха на косъм. Смит удивено се извърна да види дали са живи и здрави, на никой друг маневрата не направи впечатление. Страхотни шофьорски навици имат местните, рече си той и тогава забеляза малкия тъмносин фолксваген джета — стори му се, че ги последва. Преди това бе в колоната на такситата, а сега — току зад тях.
Кой би могъл да бъде този човек? Ако е изпратеният от Клайн, защо ще го чака тук? Мъжът зад волана изглеждаше обикновен шанхайски гражданин. Може би случайно е тръгнал в същия момент, напълно бе възможно да е изпращал свой близък на летището. И все пак Смит бе обучен да не вярва в случайности.