Важно бе да установят периметрите на постовете. Джон и Ашгар вече бяха решили, че влизането им в затвора би подобрило шансовете за тихо и гладко извеждане на Тейър с помощта на Киавели. И си бяха определили маршрут — по него ще влязат, по него ще излязат.
Продължаваха да слухтят и наблюдават, когато доловиха движение. Едното крило на двойната врата се отвори и затвори! Или така им се бе сторило? Джон напрегна взор. И ето — някой пълзеше, истински хибрид между котка, змия, човек. Правилно бе подбрал пътя — през сляпата точка и към оградата. Оказа се дребен мъж в обичайните овехтели затворнически дрехи. Повдигна глава за миг и веднага очите му заковаха Ашгар, тогава махна с ръка.
— Ибрахим е — прошепна Махмут, — прикривайте го!
Най-страшен враг им бе шумът. Макар че бяха отлично въоръжени, оръжията бяха само за в краен случай. Нищо че имаха и заглушители. Мит си е приказката, че заглушените оръжия стреляли „безшумно“. Разбира се, звукът е доста по-тих от нормалната дандания, но всеки индивидуален куршум си изплющява достатъчно високо, особено когато наоколо е тихо, както сега и тук. Извадят ли късмет, ще свършат работата с помощта на ножовете, гаротите и бойните изкуства — кой доколкото ги умее. И все пак четиримата запълзяха с готови за стрелба пистолети. Трябваше да прикриват и този движещ се насреща им човек — той рискуваше така много.
Сърцето на Джон заби по-буйно, напрежението се отразяваше. Ибрахим напредваше бавно и изведнъж потъна, сякаш земята го погълна. За миг забелязаха лакътя му — повдигна го и се скри. След мъничко земята от външната страна на оградата чудотворно се повдигна, буците се разсипаха встрани и се показа малък дървен капак. Той отскочи, видя се главата на Ибрахим, отново се скри. Пътят им бе показан, каналът — свободен.
Ашгар прошепна:
— Хайде, наш ред е.
Притича силно сгънат на две до отвора, последваха го Джон и двамата уйгури. Американецът се взря в дупката. Не бе дълбока, просто вход под оградата.
— Давай пръв — рече Ашгар настоятелно. — Прикривам те.
Джон се спусна с главата напред, пролази като четириного, излезе и затича след Ибрахим към столовата, а от дрехите му се ръсеше ситна пръст. След него хукна Ашгар, двамата му бойци светкавично заметоха „ничията земя“ пред оградата с клонки и ги последваха.
Ибрахим ги поведе през потъналата в мрак столова и кухнята. Надникнаха през прозорците — лунната светлина играеше върху покритите с дъски пътеки между столовата, трите затворнически помещения, караулното и другите сгради. Бяха правени по специално нареждане на директора — при кално време да не си цапа краката.
Строените върху дебели дървени пилони сгради се издигаха поне на метър над земята — заради дъждовните сезони, наводненията и бурите. Естествено растящи дървета, храсти и трева тук нямаше — всичко наоколо бе засъхнала, спечена земя, добре утъпкана от множество затворнически крака.
В този периметър часовите бяха двама — обходна двойка, — окачили на ремък автоматите, те се прозяваха често, често видимо изморени от безкрайните смени на дежурствата.
Ибрахим зашепна нещо на Ашгар, той кимна и обясни на Джон:
— Приготви се, дам ли знак, тичаме вдясно и се пъхаме под ей онова помещение. А моите хора ще ни чакат тук.
Ибрахим изчака часовите да стигнат края на периметъра, където все още бяха обърнати с гръб. Тогава потупа Махмут по гърба и хукна вляво, като изобщо не се стараеше да тича тихо, а нарочно затопурка като спънат кон по калдъръм. Двойката се стресна и рязко се извъртя с насочени оръжия.
И двамата изреваха една и съща дума, която Джон безпогрешно си преведе. Какво друго, освен „Стой!“?
Ибрахим замръзна, наведе глава гузно, вдигна ръце.
Часовите приближиха бавно, тревожно, но разпознаха ли го, се отпуснаха и позасмяха. Заговориха му подигравателно, кривейки устни.
Ашгар превеждаше бавно, най-важното.
— Пак крадеш храна, а, Ибрахим?
— Знаеш, че винаги те залавяме. Какво си задигнал този път?
Единият го претърси сръчно и изпод ризата извади бурканче.
— Охо, пак мед! Знаеш, че не е за затворници. Липсва ли нещо, все ти си на мушката. Всеки те знае — най-тъпото копеле в целия пандиз. Хайде в карцера, а утре при коменданта. Урока си го знаеш.
И поведоха увесилия нос Ибрахим към малка постройка в дъното на двора.
— Какво стана сега? — със симпатия попита Джон.