Дацзу
След напрегнат преход на бегом през гората, често поглеждайки през рамо назад, Джон, Ашгар, двамата бойци и бившите затворници пристигнаха при основния уйгурски отряд. Само няколко минути по-късно вече цялата група се придвижваше през нивята към скритите автомобили. Ашгар седна на волана на голямата лимузина, Джон и Киавели се настаниха така, че да предоставят повече комфорт на Тейър. Най-отзад се качиха трима уйгури, насочили автомати встрани. Останалите се разпределиха между хъмвито и ландроувъра.
Потеглиха бавно, лимузината първа, възможно най-тихо, за да не привличат внимание. Грижливо се вглеждаха във всички посоки, във всяка скала, голямо дърво, изобщо във всичко, откъдето можеше да се появи евентуална изненада.
Джон си погледна часовника.
— Къде са Алани и нейната група? Нали щяха да придружават доктор Тейър и Киавели до границата?
— В скривалището — кратко, отсечено отвърна Махмут, вперил поглед напред.
— Значи излиза, че трябва да отделиш кола и част от нашите бойци да ги отведат до границата?
— Така излиза.
— Няма начин, Ашгар. Не знаем с колко хора ще разполага Фен или Ли Куони. Ще се нуждаем от всичките ти сили. Иначе онези, които отделиш, няма да се върнат навреме. Налага се да водим доктор Тейър и Киавели с нас поне докато стигнем планините. Там ще им намерим скривалище, ще ги вземем по-късно, когато се изтегляме.
Ашгар помисли и рече:
— Добре, звучи разумно. Но може би е по-умно да ги вземем с нас, ще помогнат. Вие можете ли да стреляте, сър?
— Преди доста време можех — отвърна Тейър. — За каква задача става дума?
— Нямаме право да рискуваме вашия живот, сър — намеси се с категоричен глас Смит.
— Абсолютно не — веднага го подкрепи Киавели.
— Добре — въздъхна Тейър. — Поне ми кажете за какво става дума?
Джон нахвърли основните факти около предстоящата среща при Спящия Буда: главната цел, залозите, рисковете, опасността.
— Във връзка с договора за човешките права, значи… — откликна Тейър, а сбръчканото му лице се смръщи. — В такъв случай мисията е жизненоважна. Той е може би най-значимият документ, подготвен от правителството на моя син.
— Вярно — рече Джон. — Тук залозите са глобални.
Тейър свали очилата и разтри основата на носа. Как само прилича на сина си, веднага си рече Смит, сетне се поправи: то президентът Кастила прилича на баща си. А старият мъж се облегна и се загледа през прозореца, по изнуреното лице заигра полуусмивка, малко по-късно затвори очи. Смит и Ашгар се спогледаха, вторият намигна. Вдъхва ми кураж, помисли Смит и поднови наблюдението на пътя. Встрани се редяха големи селски дворове, почти навсякъде земята бе покрита с платнища или найлоново фолио, а върху тях разстлани на тънък слой оризови зърна или нахвърлени червени чушки в очакване на утринното слънце. Покрай оградите стърчаха купчини натрупан нелющен ориз, наподобяващи снежни преспи на слабата светлина, а край тях — дървени лопати и кофи. Във всеки двор щъкаха пилета, кога на свобода, кога затворени в кокошарници, виждаха се и неизбежните кочини с едри прасета; големи, подредени в редици дървени бъчви за зеленчуковата реколта. И биволи, дремещи биволи кажи-речи навсякъде, отпуснали могъщи глави, муцуните им почти допрели земята.
Времето минаваше бавно, прекалено бавно, засилвайки напрежението. Влязоха в село, сега къщите изглеждаха по-големи, по-богати, покрити със синкавочерни керемиди, с по два или повече комина. Тук пътят бе застлан с големи каменни плочи, на мътното осветление изглеждаха вековни. Тейър се разсъни и обясни, че по тези места са го водили на работа, нали имал писарски умения.
— Виждате ли столовете встрани? — попита той оживено. — На село край пътя е като една голяма всекидневна — селяните посядат да играят карти, да пият чай, да разменят клюките. Много често разстилат ориза дори и по каменната настилка — да съхне. Коли почти не минават, а велосипедистите си карат, все едно зърното го няма. Никой не обръща внимание. За китайците оризът е древна категория, също както луната и звездите. Нищо не може да го унищожи.
Джон се извърна с любопитство. Лицето на възрастния мъж бе посърнало и сбръчкано, но иначе изглеждаше щастливо. Явно му се говореше, а това бе добър знак.
— Как се чувствате? — попита го Смит.
— Странно. Някак си необичайно. Емоциите ми са нестабилни, менят се неочаквано, като непослушни дяволчета, знаете. В един миг ми е смешно, сетне ми става тъжно, плаче ми се. Опасявам се, че вече съм на онази възраст, дето хората лесно се разплакват.