Фоайето бе обзаведено в декоративния стил на бурните 20 години2, както ги наричат американците, и почти непроменяно оттогава. Вероятно суингът е люлял Шанхай здраво, пошегува се наум Смит, докато следваше Лян по беломраморния под към администрацията. Надменен и арогантен, дежурният ги посрещна едва ли не враждебно. Лян заговори бързо, Смит долови само името на института, тогава чиновникът се промени коренно. В очите му проблесна страх, той раболепно се поклони на западния гост. Въпреки целия външен блясък и дух на свободна капиталистическа инициатива Китай си е все така комунистически, рече си американецът. А доктор Лян е доста по-влиятелен, отколкото би си помислил който и да е от западните гости на тайванската научна конференция.
Смит получи ключа си и телефонна карта, появи се пиколото.
— Извинявам се, че не мога да ви предложа апартамент, но стаята ви е доволно широка и удобна — поклони се Лян. — Може би ще предпочетете да се изкъпете и да си подредите багажа, преди да продължим за института?
Това изненада Смит.
— Днес ли? Опасявам се, че не съм в добра форма, доктор Лян. Снощи ме викаха за няколко консултации, имах срещи до малките часове. Хайде да речем днес да си дадем почивка, а утре с удоволствие ще разговарям с колегите и се надявам, че ще им бъда от истинска полза, какво ще кажете?
Лян се изненада, лицето му леко се смръщи, но побърза да каже:
— Добре тогава, нека бъде утре. Ще уведомя екипа, ще преработим програмата. Но за вечеря не можете вече да ни откажете, нали? За нас ще бъде повече от удоволствие да ви покажем красотите на нощен Шанхай.
Смит потисна импулса си да се поклони, но знаеше, че това не е типично за китайските обичаи.
— С удоволствие ще дойда, разбира се. Но можем да тръгнем по-късничко, нали? Какво ще кажете за девет часа?
— О, да, да, добре. Ще ви чакаме тук — сега Лян се усмихваше, но в гласа му се появи по-рязка нотка, когато добави: — Няма да ви задържаме до много късно, доктор Смит. Обещавам ви това.
Какво се криеше зад тази усмивка и по-резките думи? Или Лян просто вече губи търпение? Имаше и друго: прекалено силно се бе уплашил дежурният администратор… нетипично за влиянието на обикновен учен изследовател. После възможно бе да е събудил у Лян известни подозрения: в Тайван първо му бе отказал, а няколко часа по-късно го бе потърсил с желание да му гостува в Шанхай. Дори направо бе заявил, че не би отказал това да стане незабавно. Само че тогава просто не бе възможно да постъпи другояче.
Е, така или иначе, тръгвайки си, Лян се усмихна отново. Смит го проследи с очи: излезе навън и спря при шофьора, размениха няколко думи, качиха се и колата потегли.
Пиколото вече носеше куфара му към асансьора, последва го и отново се замисли. Нищо определено и все пак няколко дребни факта: поведението на самия Лян, джетата, шофьорът, който според него работеше по двигателя на лимузината абсолютно ненужно. Е, и? Нищо, разбира се. Нищо, за което да се хване. Просто така. Багажът му го очакваше в стаята, но прислужникът бе изчезнал, видимо в Китайската народна република бакшишите са забранени. Макар че както казва Шекспир, удоволствието е именно в това — да сториш забраненото.
Стаята бе точно такава, каквато я бе описал Лян. Просторна колкото по-малък апартамент в модерен американски или луксозен европейски хотел, с достатъчно луксозни вещи и много въздух, огромно легло, масички с изящна дърворезба в стенни нишки, старинни настолни лампи. Уютно място като гостна площ, типично в британски стил — картини и маси; прекрасни кресла и канапета, масичка за сервиране на кафе и сладкиши; масивно бюро с кожа и седефени украшения, зелени декоративни растения, обширна баня зад плъзгаща се панелна врата. Прозорците бяха големи, но изгледът не бе зашеметяващ — не се виждаше нито реката, нито Пудонг или висящите мостове. Виждаха се само по-ниски административни сгради и жилищата на най-обикновените хора, същите, които на практика движат милионния град.
Реши да си прегледа куфара: невидимо тънката нишка, сложена за проверка дали в него е ровено, бе непокътната. Реши, че просто се е изнервил, може би преувеличава смисъла или значението на най-обикновени неща. А случайности все пак на този свят има, та макар и той самият да не вярва в тях. Но задачата е да намери декларацията за товара на „Императрица майка“. Напълно възможно бе тук някъде да са хората, които са я писали, и онези, които я отнеха от Мондрагон. Откраднали или намерили изпаднала на земята — все едно. Дори може и да са от една и съща група. А може и да не са. Така или иначе сигурен бе, че някои от тях са му видели лицето достатъчно добре. А може би вече знаят и името му? Могат ли да го разпознаят? Е, сигурно.