Капитан трети ранг Франк Биенас се наведе към него.
— Предай им настоящата. Ей сега ще поработя върху предполагаемата… но я почакай! Кажи им, че десет часа не вършат работа.
Биенас седна пред картите и отвори таблиците. Радистът предаде исканата информация на кръстосвача и се облегна на седалката да изчака отговора. Бе на края на дежурството и усещаше умората в цялото тяло. Биенас продължи да изчислява проектирания курс на „Кроу“. След малко захвърли писалката и поклати глава.
Радистът постави слушалките и внимателно се заслуша. След малко се обади през рамо:
— „Шилох“ казва, че за по-малко от десет часа няма да успеят. В момента са на пълна мощност.
— Тогава ще бъдем вече в Персийския залив и нещата ще загрубеят. Предай им го — налага се да ни настигнат до шест часа, иначе по-добре да се връщат у дома и да вземат да си изпекат курабийки.
Слушалката на ухото му изписка и той уморено рече:
— Търси ли ме някой, на мостика съм.
Излезе от помещението и пое нагоре, където на смяна още преди час бе застъпил капитан Червенко.
Когато Биенас влезе, Червенко бе насочил нощен бинокъл към далечните светлини на „Императрицата“.
— Напоследък нещо много бърза — мрачно каза капитанът. — Като надушила дома хрътка. Издули са машините до крайност.
— „Шилох“ твърди, че са му нужни десет часа — докладва Биенас.
Червенко не се извърна, нито свали бинокъла.
— Броуз прави най-доброто, на което е способен. Лошото е, че Петият флот е далеч на юг, при това ние постоянно се отдалечаваме от него. Естествено, че няма да пристигнат навреме.
— Е, и да пристигнат — какво толкова могат, дето ние не го можем? — коментира Биенас, а в гласа му прозвуча закана и оптимизъм.
— Само дето са два пъти по-добре въоръжени от нас, то стига — благо го поправи капитанът. — А подводницата как се държи?
— Същия курс, същата дистанция, но Хейстингс казва, че долавял шумове в предното торпедно отделение.
— Знаят, че наближава часът на истината, Франк. Не можем да позволим на „Императрицата“ да влезе в Персийския залив. Ще бъдем уязвими откъм въздушни удари на излитащи от наземни бази машини, откъм атака на торпедни катери и на каквото още си поискаш. И не знаем кой още може да се появи, ей така изневиделица, нали? Току-виж Техеран решил ревностно, че и техните интереси са засегнати, и тогава ще стане една каша, не ми говори.
Биенас мрачно кимна. Отлично разбираше за какво говори командирът. Застана до него, рамо до рамо, също насочил бинокъл към движещите се светлини. Наближаваше часът на сблъсъка.
Дацзу
— Ето го мястото — рече Ашгар и в гласа му прозвуча необичайно за него благоговение.
Бяха спрели с Джон на полянка сред задръстената с гъсталаци гора. Намираха се недалеч от релефите, на същия скат, само че малко на по-високо и встрани, точно както бе пожелал Смит. Не виждаха цялата поредица от хилядите разположени на стотици метри скални образи, но боядисаният Спящ Буда, импозантен и величествен сред най-близките до него статуи, изпъкваше в изумителната панорама, облян от бледата лунна светлина.
Обичайно строголиките уйгури също спряха и по лицата им се изписа възхищение от неповторимата гледка. Опрян на дясната страна, гигантският Буда се бе изтегнал в центъра на подковообразна скала, гърбът му сякаш потънал в скалната маса. Бе близо 30 метра дълъг и 6 висок — прекрасно каменно превъплъщение на спящия съня на просветените принц Сакия-Муни, потапящ се в Нирваната. Около него се извиваше каменен поток от сателитни статуи на високопоставени сподвижници от онзи период в естествена големина. Само силно издаден напред скален перваз пазеше тези прекрасни произведения на скалната архитектура от прищевките на времето и природата — така както го бе описал Дейвид Тейър. Вечен, извън времето, призрачен на сегашната светлина.
Мястото бе идеално за разполагане на часови. Джон и Ашгар разпределиха уйгурите сред ниската растителност, те двамата заеха недалечни един от друг централни позиции под съседни дървета. Налагаше се да чакат търпеливо, било дълго, било късо. И в двата случая бе особено важно да контролират възбудата и нервите си. Джон бе вече изпускал шанса да вземе декларацията, този път щеше да му бъде последен. Разтърси рамене и се опита да мисли за друго. Огледа каменните образи бавно, опита се да ги запомни добре, щеше да му е от полза при пристигането на противниковите играчи. Повече грешки не можеше да си позволява.