Ли Куони излезе начело и поведе групичката си покрай Спящия Буда. След малко спряха, тя отправи поглед към стълбището, остави куфарчето на земята и тихо извика:
— Фен? Знаем, че си тук. Чухме те. Носиш ли ни парите?
Понеделник, 18 септември
Вашингтон, федерален окръг Колумбия
Адмирал Броуз тихо съобщи:
— Три часа, сър.
— Смяташ, че не виждам часовника ли? — сопна се президентът и съжалил за грубостта, силно въздъхна. — Извинявай, Стивънс. Това чакане ми опъва нервите повече от всичко друго. И друг път сме броили минутите, но все е ставало дума за нападения по инициатива на противника, а нашата работа е било да вземем най-добрите ответни мерки. Сега е доста по-различно. В известен смисъл тази конфронтация я създадохме ние и трябва да внимаваме в избора си на действия. Изглежда, че скоро ще се наложи да издам крайна заповед… Може би ще се стигне до война между САЩ, Китай и останалата част на света и никой от нас не ще е в състояние да я контролира. Някой в Китай желае това и е готов да действа ответно веднага щом се качим на „Императрицата“…
Бяха сами в ситуационния център. Срещата бе по настояване на адмирала, президентът се бе съгласил — тук нямаше никаква възможност за подслушване. Всички високопоставени военни и цивилни чиновници стояха като на тръни, в пълна тишина, затаили дъх.
— Съжалявам, сър. Не бих искал да съм на вашето място.
Кастила се засмя тихо.
— Напротив, Стивънс, всички ми завиждат. Не си ли чувал какво говорят? Ами какво пишат? Че съм бил най-могъщият човек на земята и всеки би желал да бъде на мое място.
— Тъй вярно, сър — потвърди адмиралът с наведена глава и побърза да докладва: — Съобщиха, че „Шилох“ очевидно няма да пристигне навреме.
— Тогава Бог да ни е на помощ — въздъхна президентът. — И нашият човек в Китай…
Вторник, 19 септември
Дацзу
Настъпи заредена с много електричество тишина. Ли Куони и уплашеният й до смърт съпруг очакваха отговора на Фен Дун.
През бинокъла Джон наблюдаваше движенията на Макдърмидовите ръце. Той даваше указания на хората си и жестовете му говореха само едно: да останат по местата, да бъдат готови, да не вършат нищо преди неговия сигнал.
Сетне американецът се изправи и се запъти към стълбището. Заслиза по стъпалата усмихнат, с куфарчето в ръка. Приближи дъното, когато се обади Ли Куони.
— Достатъчно.
— На английски говори — отбеляза Ашгар.
— Може би нарочно, особено ако охраната й не знае езика, така и няма да разбере за какво става дума.
— Кой сте вие? — подозрително запита жената. — И къде е Фен Дун?
— Аз съм Ралф Макдърмид, г-жо Юнфу. Същият, с когото говорихте и който ще ви плати двата милиона — рече той и потупа куфарчето.
Джон видя, че Юй Юнфу се навежда към съпругата и й шепне нещо в ухото. Очите на жената се разшириха, сякаш й съобщи нещо много важно.
— Там ли са парите?
— Разбира се — отвърна Макдърмид. — А документът сигурно е във вас, нали?
Ли Куони докосна своето куфарче с върха на обувката и отвърна.
— Да, тук е. Но преди да сте се опитали да ми го вземете силом с помощта на онези, които прикрихте ей там горе, да знаете: в него има бомба. Много лесно ще я взривя, веднага щом направите погрешен ход. Разбирате ли ме?
Макдърмид се усмихна щастливо, сякаш прелестната жена отсреща му предлага любовна среща и Джон за пръв път разбра какъв чудесен актьор е шефът на „Олтмън Груп“. За него животът бе една голяма, многостранна игра: бизнес, удоволствия, все едно какво още. Играеш я само с една цел — победа. Колкото по-високи залозите, толкова по-добре. Всичко попада в категориите контракт, трансакция, сделка. А рефлексите му чудесни, реакцията — мигновена, автоматична, както и дишането.
— Ама чудесно ви разбирам, госпожо. Защо се съмнявате? — рече той с най-приятен глас. — Вие, естествено, желаете да преброите парите.
— Разбира се. Донесете ги тук — долу — и се върнете на същото място.
Макдърмид слезе с лека стъпка, остави куфарчето легнало на земята и се върна, без да отделя очи от Ли Куони и групата й. Неговите хора горе в прикритията стояха с ръце на спусъците.
Джон, Ашгар и уйгурите не помръдваха, следящи със затаен дъх развитието на тази малка драма. От съпружеската двойка долу се излъчваше напълно осезаема възбуда. Те се спогледаха, а очите им светеха особено. Ли Куони ясно каза: